— Ела тук, малката, и ми помогни да се изправя.
— Не съм малка.
— Да допуснем. А каква си в такъв случай.
— Вещерка!
— Ха! Тогава ела и ми помогни да стана, вещерке.
Момичето не помръдна от мястото си. Пристъпи от крак на крак, а дланта й, облечена във вълнената ръкавичка без дупки за пръстите, си играеше с ремъка на меча. Тя гледаше Трис с подозрение.
— Не се страхувай — усмихна се магьосницата. — Не съм разбойница или някой чужд човек. Казвам се Трис Мериголд и отивам в Каер Морхен. Вещерите ме познават. Недей да ми се пулиш така. Одобрявам бдителността ти, но бъди разумна. Бих ли се добрала дотук, ако не знаех пътя? Ти срещала ли си някога човешко същество на Пътя?
Момичето преодоля съмненията си, приближи се и протегна ръка. Трис се изправи, като само в малка степен се възползва от помощта. Защото не помощта беше важното в случая. Тя искаше да разгледа момичето отблизо. И да я докосне.
В зелените очи на малката вещерка нямаше никакви признаци за мутация, докосването на малката ръчичка също не предизвикваше лекото приятно потръпване, толкова характерно за вещерите. Сивокосото дете, макар и да тичаше по Мъчилището с меч на рамо, не беше подложено на Изпитанието с Треви и Трансформацията. Трис беше сигурна в това.
— Покажи ми коляното си, малката.
— Не съм малка!
— Извинявай. Сигурно си имаш някакво име?
— Имам. Аз съм… Цири.
— Приятно ми е. Ела по-близо, Цири.
— Нищо ми няма.
— Искам да видя как изглежда това „нищо“. Да, точно както и очаквах. „Нищото“ страшно ми прилича на скъсани дрехи и съдрана до кръв кожа. Стой спокойно и не се бой.
— Не се боя… Ааа!
Магьосницата се изкикоти и потърка в бедрото си своята схваната от заклинанието длан. Момичето се наведе и погледна коляното си.
— О! — възкликна тя. — Вече не ме боли! И нямам рана… Това магия ли е?
— Позна.
— Значи ти си вълшебница?
— Пак позна. Макар че предпочитам да ме наричат магьосница. За да не сбъркаш, можеш да използваш името ми. Трис. Просто Трис. Да вървим, Цири. Долу чака конят ми, да отидем заедно в Каер Морхен.
— Трябва да тичам — поклати глава Цири. — Не бива да спирам да бягам, защото тогава в мускулите се образува мляко. Гералт казва…
— Гералт в крепостта ли е?
Цири се нацупи, стисна устни, погледна магьосницата изпод пепеливия си бретон. Трис отново се разсмя.
— Добре — каза тя. — Няма да те питам. Тайната си е тайна, правилно постъпваш, че не я издаваш пред някого, когото не познаваш добре. Да вървим. Ще видим на място кой е в замъка и кого го няма. А за мускулите не се безпокой — знам как да се справя с млечната киселина. А, ето го и конят ми. Нека да ти помогна…
Тя протегна ръка, но Цири не се нуждаеше от помощ. Скочи на седлото умело, с лекота, почти без да се отблъсква от земята. Конят потрепна изумено, пристъпи на място, но момичето бързо хвана юздата и го успокои.
— Както виждам, се справяш с конете.
— С всичко се справям.
— Седни по-напред в седлото. — Трис пъхна крак в стремето, улови го за гривата. — Направи ми малко място. И гледай да не ми извадиш очите с този меч.
Тя подкара коня и той тръгна бавно по коритото на ручея. Пресякоха поредното дере и се озоваха на кръгло възвишение. Оттам вече се виждаха прилепените към каменния пейзаж руини на Каер Морхен — частично разрушеният трапец на защитната крепостна стена, остатъците от барбикана4 и портите, закръгленият и тъп отгоре стълб на донжона5.
Конят изпръхтя и дръпна рязко глава, докато преминаваше над рова по остатъка от моста. Трис дръпна юздите. Тя самата не се впечатляваше от покрилите дъното на рова стари черепи и кости. Вече беше виждала такива неща.
— Не обичам това — обади се изведнъж момичето. — Не трябва да бъде така. Мъртвите трябва да се закопават в земята. Под могила. Нали?
— Да — потвърди спокойно магьосницата. — И аз така мисля. Но вещерите гледат на това гробище като на… напомняне.
— Напомняне за какво?
— Каер Морхен е бил нападнат. — Трис поведе коня към порутените арки. — Тук се е разразила кървава битка, в която са загинали почти всички вещери. Оцелели са само тези, които не са били в крепостта тогава.
— Кой ги е нападнал? И защо?
— Не знам — излъга тя. — Това е било страшно отдавна, Цири. Попитай вещерите.
— Питала съм ги — измънка момичето. — Но не поискаха да ми отговорят.
„Разбирам ги — помисли си магьосницата. — На дете, обучавано за вещер, при това момиче, не се говори за такива неща. На такова дете не се разказва за кланета. Не бива да го плашат с перспективата, че някой ден и то може да чуе за себе си думите, които са крещели тогава крачещите към Каер Морхен фанатици. Мутант. Чудовище. Изрод. Проклето от боговете, противно на природата същество! Не, не се учудвам, че вещерите не са ти разказали за това, малка Цири. И аз също няма да ти разкажа. Аз, малка Цири, имам още повече причини да мълча. Нали съм магьосница, а без помощта на магьосниците тези фанатици не биха завзели тогава замъка. А и се говори, че онзи отвратителен пасквил, широко разпространеният «Монструм», който разбунил фанатиците и ги подтикнал да извършат престъплението, също е дело на някакъв магьосник, останал анонимен. Но аз, малка Цири, не признавам колективната отговорност и не чувствам потребност да се разкайвам за събития, станали около половин век преди раждането ми. А скелетите, които е трябвало да се превърнат във вечно напомняне, в края на краищата ще изгният, ще се превърнат в прах и ще бъдат забравени, ще ги отнесе вятърът, който непрестанно духа по склона…“
5
Донжон — главна кула на крепост, замък или манастир, служеща за последна защитна позиция. — Б.пр.