Ездачът пришпорва коня си, крилата на хищната птица на шлема му изплющяват, птицата полита. Понася се към беззащитната, парализирана от страх жертва. Птицата — а може би рицарят — крещи, вие; страшно, зловещо, триумфално. Черният кон, черните доспехи, черният развяващ се плащ, а зад тях — само огън, море от огън.
Страх.
Птицата врещи. Крилете й плющят, перата бият по лицето.
Страх.
„Помощ! Защо никой не ми помага? Аз съм сама, малка съм, беззащитна съм, не мога да се помръдна, дори не мога да се обадя — гърлото ми се е свило.
Защо никой не ми се притичва на помощ?
Страх ме е!“
Очите пламтят в процепите на крилатия шлем. Черното наметало закрива всичко…
— Цири!
Тя се събуди схваната и обляна в пот, а собственият й вик — викът, който я беше пробудил — все още трептеше, вибрираше някъде вътре в нея, в гърдите й, изгаряше сухото й гърло. Боляха я ръцете, вкопчени в чула, болеше я гърбът…
— Цири, успокой се!
Наоколо беше нощ, тъмна и ветровита, монотонно и мелодично шумяща с короните на боровете, проскърцваща със стеблата. Вече нямаше пожар и викове, имаше я само тази шумоляща приспивна песен. Наблизо танцуваше светлият и топъл лагерен огън, пламъците хвърляха отблясъци върху скобите на хамута, обагряха в червено ръкохватката и обкова на меча, облегнат на лежащото на земята седло. Нямаше друг огън и друго желязо. Ръката, която докосваше бузата й, миришеше на кожа и пепел. Не на кръв.
— Гералт…
— Това беше само сън. Лош сън.
Цири се разтрепери, сви ръце и крака.
Сън. Само сън.
Огънят вече е успял да поутихне, брезовите клонки са станали червени и прозрачни и от време на време изпращяват, като изстрелват сноп син пламък. Пламъкът осветява белите коси и острия профил на мъж, който я завива с чула и кожуха.
— Гералт, аз…
— Тук съм. Спи, Цири. Трябва да си починеш. Все още ни чака дълъг път.
„Чувам музика — помисли си тя изведнъж. — В този шум… има музика. Свирене на лютня. И гласове.“ Принцеса от Цинтра… Дете на предопределението… Дете на Старата кръв, кръвта на елфите. Гералт от Ривия, Белия вълк и неговото предопределение. Не, това е легенда. Измислица на поет. Убили са я на улицата в града, когато се опитваше да избяга…
„Дръж се… Дръж…“
— Гералт?
— Какво, Цири?
— Какво ми направи той? Какво се случи тогава? Какво… ми направи той?
— Кой?
— Рицарят… Черният рицар с пера на шлема. Нищо не помня. Той крещеше… и ме гледаше. Не помня какво се случи. Само, че се страхувах. До смърт се страхувах…
Мъжът се наведе, пламъците на огъня се отразяваха в очите му. Тези очи бяха странни. Много странни. Някога Цири се боеше от тези очи, не обичаше да гледа в тях. Но това беше отдавна. Много отдавна.
— Нищо не помня — прошепна тя, търсейки ръката му, твърда и груба като необработено дърво. — Черният рицар…
— Това е било сън. Спи спокойно. Няма да се повтори.
Цири вече беше слушала подобни уверения, отдавна. Бяха й ги повтаряли многократно, много, много пъти я бяха успокоявали, когато се събуждаше посред нощ от собствения си вик. Но сега беше различно. Сега тя вярваше. Защото сега това й го казваше Гералт от Ривия, Белия вълк. Вещерът. Този, който беше нейното предопределение. За когото тя беше предопределена. Вещерът Гералт, който я беше открил сред войната, смъртта и отчаянието, който я беше взел със себе си и бе обещал вече никога да не се разделят.
Тя заспа, без да пуска дланта му.
Бардът приключи песента. Наведе леко глава, изсвири отново с лютнята основния мотив на баладата, меко, тихо, с един тон по-високо от акомпаниращия му ученик.
Никой не се обади. Освен стихващата музика се чуваше само шумоленето на листата и проскърцването на клоните на огромния дъб. А после изведнъж провлечено заблея козата, завързана с въже за спряна до старото дърво каруца. Тогава, сякаш по сигнал, един от насядалите в кръг слушатели се изправи. Отхвърли зад раменете си сиво-синьото си наметало със златни кантове и се поклони официално и учтиво.
— Благодарим ти, маестро Лютиче — изрече той звучно, макар и тихо. — Позволи на мен, Радклиф от Оксенфурт, магистър по Магически тайни, от името на всички тук присъстващи, да изкажа нашата благодарност и признателност за твоето голямо майсторство и твоя талант.
Магьосникът обходи с поглед тълпата от над сто души — събрали се в полукръг около дъба, застанали встрани или насядали по каруците. Слушателите кимаха, шепнеха си. Някои започнаха да ръкопляскат, други поздравиха певеца с вдигане на ръцете. Трогнати жени подсмърчаха и бършеха очите си с каквото могат в зависимост от статуса си в обществото, професията си и материалното си състояние: селянките — с долната част на ръката или с опакото на дланта, жените на търговците — с ленени кърпички, елфките и дворянките — с батиста, а трите дъщери на комеса1 Вилиберт — който заради представлението на знаменития трубадур заедно с цялата си свита беше прекъснал лова със соколи — подсмърчаха шумно и затрогващо в изящни вълнени шалчета с цвета на изгнила зеленина.
1
Комес (пол. komes) — в средновековна Полша: титла на командир, който е едновременно военен и административен ръководител на даден район. — Б.пр.