— Те не искат да лежат така — обади се неочаквано Цири. — Не искат да са символ, угризение на съвестта или предупреждение. Не искат и вятърът да развява прахта им.
Трис вдигна глава, усетила промяната в гласа на момичето. Моментално усети магическата аура, пулсирането и шума на кръвта в слепоочията. Напрегна се, но не промълви нито дума, страхувайки се да не прекъсне и пресече случващото се.
— Съвсем обикновена могила. — Гласът на Цири ставаше все по-неестествен, металически, студен и зъл. — Купчина пръст, която ще обрасне с коприва. Смъртта има сини и студени очи, а височината на обелиска няма значение, нямат значение и надписите, изсечени на него. Кой може да знае това по-добре от теб, Трис Мериголд, четиринайсетата от Хълма?
Магьосницата се вцепени. Тя видя как дланите на момичето стискат гривата на коня.
— Ти умря на Хълма, Трис Мериголд — обади се отново злият, чужд глас. — Защо си дошла тук? Връщай се, връщай се незабавно и вземи със себе си това дете, Дете на Старата кръв, за да го дадеш на онези, на които принадлежи. Направи го, Четиринайсета. Защото ако не го направиш, ще умреш още веднъж. Ще дойде ден, в който Хълмът ще си спомни за теб. Ще си спомнят за теб колективният гроб и обелискът, на който е издълбано името ти…
Конят зацвили шумно, тръсна глава. Цири изведнъж се дръпна рязко, разтрепери се.
— Какво стана? — попита Трис, опитвайки се да овладее гласа си.
Цири се изкашля, оправи косите си с двете си ръце, потърка лицето си.
— Нн… нищо… — изрече тя неуверено. — Уморена съм и затова… Затова задрямах. Трябва да тичам…
Магическата аура изчезна. Трис почувства как внезапна вълна от студенина обхваща цялото й тяло. Опита се да убеди себе си, че това е ефект от угасването на защитното заклинание, но знаеше, че не е така. Погледна нагоре, към каменното здание на замъка, към облещените срещу нея черни дупки на бойниците. Побиха я тръпки.
Конят зазвъня с подковите си по плочките на двора. Магьосницата бързо скочи от седлото, подаде ръка на Цири. Възползвайки се от съприкосновението на дланите им, внимателно изпрати магически импулс. И остана изумена. Защото не почувства нищо. Никаква реакция, никакъв отговор. И никаква съпротива. В момичето, което преди малко беше създало изключително силна аура, нямаше дори следа от магия. Сега това беше едно обикновено, лошо подстригано и зле облечено дете.
Но това дете преди мъничко съвсем не беше обикновено дете.
Трис нямаше време да размишлява за странното събитие. Чу скърцането на обковани с желязо врати, долитащо от тъмната дупка на коридора, зееща зад порутения портал. Смъкна от раменете си кожената пелерина, свали шапката от лисича кожа, с бързо движение на главата разпусна косите си — нейната гордост и опознавателен знак, дългите й, проблясващи в златисто, меки светлокестеняви къдрици.
Цири въздъхна смаяно. Трис се усмихна, наслаждавайки се на ефекта. Красивите дълги и разпуснати коси бяха рядкост, признак на положение и статус, знак на свободна жена, която сама си е господарка. Знак на необикновена жена, защото обикновените девойки носеха плитки, а обикновените омъжени жени покриваха косите си с шапчици или забрадки. Дамите със знатен произход, включително и кралиците, къдреха и фризираха косите си. Жените войни се подстригваха късо. Само друидките и магьосниците — и проститутките — носеха естествените си гриви, за да подчертаят своята независимост и свобода.
Вещерите се появиха както винаги неочаквано, както винаги — безшумно, както винаги — неясно откъде. Застанаха пред нея — високи, стройни, със скръстени на гърдите ръце, с тежест на тялото, прехвърлена върху левия крак, в поза, от която — тя знаеше — може да се атакува за част от секундата. Цири застана до тях в същата поза. С карикатурното си облекло изглеждаше страшно забавно.