— Добре дошла в Каер Морхен, Трис.
— Здравей, Гералт.
Той се беше променил. Сякаш беше остарял. Трис знаеше, че това е биологически невъзможно — вещерите остаряваха, разбира се, но твърде бавно, за да могат обикновен смъртен или толкова млада магьосница като нея да забележат промените. Но беше достатъчен един поглед, за да се разбере, че мутацията може да забавя физическото стареене, но не и психическото. Изсеченото с бръчки лице на Гералт беше най-доброто доказателство за това. С много тягостно чувство Трис откъсна поглед от очите на вещера. Очи, които явно бяха видели прекалено много. Освен това тя не видя в тези очи нищо от това, което се надяваше да види.
— Здравей — повтори той. — Радваме се, че си решила да се отбиеш.
До Гералт стоеше Ескел, приличащ си с Вълка, сякаш му е брат, ако не се броят цветът на косите му и дългият белег, обезобразил лицето му. И най-младият от вещерите в Каер Морхен, Ламберт, както винаги — с неприятна, подигравателна усмивка на лицето. Весемир го нямаше.
— Добре дошла и заповядай вътре — каза Ескел. — Студено е и вятърът направо пронизва. Цири, а ти къде? Поканата не се отнася за теб. Слънцето още е високо, макар и да не се вижда. Може да потренираш още.
— Така ли? — тръсна коси магьосницата. — Явно учтивостта е изгубила своята стойност във Вещерското седалище. Цири ме посрещна първа, доведе ме до крепостта. Редно е да ме съпровожда…
— Тя се обучава тук, Мериголд — изкриви лице Ламберт в пародия на усмивка. Той винаги я наричаше „Мериголд“, без титла, без малко име. Трис не обичаше това. — Ученичка е, а не майордом. Посрещането на гостите, дори и да са толкова приятни като теб, не влиза в задълженията й. Да вървим, Цири.
Трис леко сви рамене, правейки се, че не вижда обезпокоените погледи на Гералт и Ескел. Премълча си. Не искаше да ги смущава още повече. И най-вече не искаше да забележат колко я интересува и впечатлява това момиче.
— Ще отведа коня ти — предложи Гералт, посягайки към юздите. Трис крадешком премести ръката си и дланите им се срещнаха. Погледите също.
— Ще дойда с теб — каза тя нехайно. — В дисагите имам няколко дреболии, които ще ми трябват.
— Неотдавна ми осигури не особено приятно преживяване — промърмори той веднага след като влязоха в конюшнята. — Видях със собствените си очи внушителния ти надгробен камък. Обелиска, увековечаващ геройската ти смърт в битката за Соден. Едва наскоро до мен достигнаха слухове, че това е грешка. Не разбирам как са могли да те сбъркат с някого, Трис.
— Дълга история — отговори тя. — При първа възможност ще ти я разкажа. Моля те да ми простиш за неприятното преживяване.
— Няма за какво да ти прощавам. В последно време имам малко поводи за радост, а радостта, която изпитах при вестта, че си жива, трудно може да се сравни с някаква друга. Навярно само с тази, която изпитвам в този момент, когато те гледам.
Трис се почувства, сякаш нещо в нея се къса. Страхът от срещата с белокосия вещер през целия път се беше борил в нея с надеждата да го види. А после — видът на това измъчено, изтощено лице, тези всевиждащи, болни очи, студени и преценяващи, неестествено спокойни, но изпълнени с такава емоция…
Тя се хвърли на шията му, веднага, без да мисли. Хвана дланта му, с рязко движение я сложи на шията си, под косите. Раменете й се разтрепериха, прониза я такава наслада, че тя едва не закрещя. За да сдържи и потисне вика си, тя намери устните му със своята уста, долепи я до тях. Трепереше, силно притисната в него, възбуждаше се все повече и повече, изпадаше в забрава.
Но Гералт я погледна.
— Трис… Моля те…
— Ох, Гералт… Толкова много…
— Трис. — Той деликатно я отдръпна от себе си. — Не сме сами… Идват насам.
Тя погледна към входа. Забеляза сенките на приближаващите се вещери едва след малко, чу шума от стъпките им още по-късно. Е, слухът й, който тя смяташе за остър, не можеше да се конкурира с този на вещерите.
— Трис, детето ми!
— Весемире.
Да, Весемир беше наистина стар. Кой знае дали не беше по-стар дори от самия Каер Морхен. Но вървеше към нея с бърза, енергична и пружинираща крачка, ръкостискането му беше здраво, а дланите — силни.
— Радвам се, че те виждам отново, дядо.
— Целуни ме. Не, не по ръката, малка вещице. Ще ми целуваш ръката, когато легна на смъртния си одър. Което сигурно ще се случи скоро. Ох, Трис, добре че дойде… Кой ще ме излекува, ако не ти?
— Да те излекувам? От какво? Сигурно от вдетиняването ти? Махни си ръката от задника ми, старче, за да не ти подпаля сивата брада!
— Прости ми. Все забравям, че вече си пораснала и не мога да те слагам на колене и да те пошляпвам. Що се отнася до здравето ми… Ох, Трис, старост нерадост. Така ме болят костите, че ми се вие. Ще помогнеш ли на стареца, дете?