— Ще помогна. — Магьосницата се освободи от мечите обятия и хвърли поглед към съпровождащия Весемир вещер. Той беше млад, изглеждаше връстник на Ламберт. Беше с къса черна брада, която обаче не можеше да скрие белезите от едра шарка. Това беше доста необичайно, защото вещерите обикновено имаха висок имунитет против заразни болести.
— Трис Мериголд, Коен — представи ги един на друг Гералт. — Коен прекарва първа зима с нас. Той е от север, от Повис.
Младият вещер се поклони. Имаше необичайно светли жълто-зелени ириси, а прорязаните с червени нишки очни лещи говореха за тежко, проблемно протичане на мутацията на очите.
— Да вървим, дете — каза Весемир, като я хвана за ръката. — Конюшнята не е място за посрещане на гости. Но нямах търпение да чакам.
На двора, на завет между порутените крепостни стени, Цири тренираше под ръководството на Ламберт. Балансирайки ловко върху закачена на вериги греда, тя с меч в ръка нападаше кожен чувал, привързан с ремъци така, че да наподобява човешко тяло. Трис застана да погледа.
— Лошо! — съскаше Ламберт. — Прекалено се приближаваш. И не удряй където ти падне! Нали ти казах, със самия връх на меча — в сънната артерия. Къде се намира сънната артерия на хуманоидите? Върху темето ли? Какво ти става? Съсредоточи се, принцесо!
„Ха! — помисли си Трис. — Значи това е истина, не е легенда. Това е тя. Правилно предположих.“
Реши да атакува незабавно, без да позволи на вещера да извърта.
— Прочутото Дете на изненадата? — възкликна тя, сочейки Цири. — Изглежда, сериозно сте се заели да изпълнявате повелите на съдбата и предопределението? Но май сте объркали приказките, момчета. В приказките, които са ми разказвали на мен, просякините и сирачетата стават принцеси. А тук, както виждам, се опитвате да превърнете принцеса във вещерка. Не ви ли се струва, че това е малко рисковано?
Весемир погледна Гералт. Белокосият вещер мълчеше, лицето му не изразяваше нищо, той не реагира дори с трепване на клепачите на безгласната молба за подкрепа.
— Не е така, както си мислиш — отговори старецът. — Гералт я доведе тук миналата есен. Тя няма никого освен… Трис, как да не повярваш в предопределението, когато…
— Какво общо имат предопределението и размахването с меча?
— Учим я да владее меча — отговори тихо Гералт, като се обърна към магьосницата и я погледна право в очите, — защото на какво друго можем да я научим? Не умеем нищо друго. Предопределение или не, Каер Морхен сега е неин дом. Поне за известно време. Тренировките и фехтовката я забавляват, поддържат я в добро здраве и добра форма. Помагат й да забрави преживяната трагедия. Сега това е неин дом, Трис. Тя няма друг.
Трис издържа на погледа на Гералт.
— Множество цинтрийци — отвърна тя — след поражението избягаха във Верден, в Бруге, в Темерия, на остров Скелиге. Сред тях има велможи, барони, рицари. Приятели, роднини… както и настоящи… поданици на това момиче.
— Приятелите и роднините не я потърсиха след войната. Не я издириха.
— Защото не е била предопределена за тях? — усмихна се Трис на Гералт. Не съвсем искрено, но много мило. Така мило, както само тя умееше. Не й се искаше той да й говори с такъв тон.
Вещерът сви рамене. Трис, която го познаваше поне донякъде, веднага смени тактиката, като се отказа от аргументите.
Погледна отново към Цири. Момичето, стъпвайки ловко по гредата, се завъртя бързо, мушна леко с меча и веднага отскочи назад. Удареното чучело се залюля леко на въжето.
— Е, най-накрая! — извика Ламберт. — Най-накрая разбра! Върни се назад и го направи още веднъж. Искам да се уверя, че не е по случайност!
— Този меч — обърна се Трис към вещерите, — изглежда, е остър. А гредата май е хлъзгава и неустойчива. И учителят изглежда като идиот, който обезкуражава момичето с виковете си. Не се ли боите, че може да стане някой нещастен случай? Или разчитате на това, че предопределението ще предпази детето?
— Цири тренираше почти половин година без меч — каза Коен. — Умее да се движи. А ние я наблюдаваме внимателно, защото…
— Защото това е нейният дом — довърши Гералт тихо, но решително. Много решително. С тон, който слага край на дискусията.
— Точно в това е работата — въздъхна дълбоко Весемир. — Трис, сигурно си уморена. Гладна ли си?
— Не отричам — въздъхна тя, отказвайки се да търси повече погледа на Гералт. — Честно казано, едва се държа на краката си. Прекарах последната нощ от пътуването в полуразрушена овчарска колиба, зарита в слама и стърготини. Уплътних дупките в стените с помощта на магия, иначе сигурно щях да измръзна. Мечтая си за чиста постеля.