— Може.
— Щом разбираш от магии и заклинания… Щом умееш да омагьосваш… Можеш ли да направиш така, че да стана момче?
— Не — отговори Трис с леден тон. — Не мога.
— Хм… — явно се разстрои малката вещерка. — А не можеш ли поне…
— Поне какво?
— Не може ли да направиш така, че да не ми се налага… — Цири се изчерви. — Ще ти го кажа на ухото.
— Казвай. — Трис се наведе напред. — Слушам те.
Цири се изчерви още повече и доближи устни до кестенявите коси на магьосницата.
Трис се изправи рязко, с пламък в очите си.
— Днес? Сега?
— Аха.
— Проклятие! — изрева магьосницата и изрита масичката така, че тя се удари с трясък във вратата и кожата от плъх падна на пода. — По дяволите! Ще ги избия тези проклети глупаци!
— Успокой се, Мериголд — каза Ламберт. — Не е здравословно да се вълнуваш, освен това няма причина.
— Не ме учи! И престани да ме наричаш „Мериголд“! А най-добре ще е, ако изобщо млъкнеш. Не говоря с теб. Весемире, Гералт, някой от вас знае ли колко ужасно изтерзано е това дете? На тялото й няма нито едно здраво място!
— Дете — изрече сериозно Весемир, — не позволявай на емоциите да те овладеят. Ти си възпитана по друг начин, виждала си как децата се възпитават по друг начин. Цири е родена на юг, там момчетата и момичетата ги възпитават абсолютно еднакво, без никаква разлика — като при елфите. Качили са я на пони, когато е била на пет години, а когато е станала на осем, вече е яздила с охота. Учили са я да си служи с лък, копие и меч. Синините не са нещо ново за Цири…
— Не ми разправяй врели-некипели — възмути се Трис. — Не се правете на глупаци. Това тук не са понита, разходки или возене на шейни. Това е Каер Морхен! На вашите вятърни мелници и махала, на вашето Мъчилище са чупили кости и са си строшили вратовете десетки момчета, сурови и закалени скитници, също като вас събирани от пътищата и изваждани от канавките. Жилави, с немалък опит от краткия си живот на лудетини и хаймани. А какъв шанс има Цири? Дори и възпитана на юг, дори и по елфически, дори и от такава властна баба като Лъвицата Каланте, това мъниче е било и си остава принцеса. Нежна кожа, изящно телосложение, леки кости… Това е момиче! Какво искате да направите от нея? Вещерка?
— Това момиче — изрече Гералт тихо и спокойно, — тази нежна и изящна принцеса е преживяла клането в Цинтра. Без ничия помощ се е промъкнала покрай ноктите на Нилфгард. Успяла е да се изплъзне от върлуващите из селата мародери, които са грабели и убивали всичко живо. Оцеляла е две седмици в горите на Заречие съвсем сама. Бродила е един месец с група бежанци, вършила е тежка работа наравно с останалите и е гладувала наравно с всички. Почти половин година е работила на полето, когато я е приютило едно селско семейство. Повярвай ми, Трис, животът я е закалил и научил на не по-малко неща, отколкото подобните на нас скитници, събрани в Каер Морхен от пътищата. Цири не е по-слаба от подобните на нас — нежелани, извънбрачно родени, подхвърляни на вещерите в кръчмите в плетени кошници, сякаш са котета. А нейният пол? Какво значение има той?
— И питаш? Смееш да питаш за това? — извика магьосницата. — Какво значение има? А това, че момичетата са различни от вас и имат свои собствени дни? И тя понася изключително тежко това? А вие искате да изповръща дробовете си на Мъчилището и на някакви проклети вятърни мелници!
Макар и разгневена, Трис изпита огромно задоволство при вида на шашардисаните физиономии на младите вещери и увисналото чене на Весемир.
— Вие даже не знаехте — поклати глава тя вече по-спокойно, но с лек упрек. — Какви опекуни сте? Тя се стеснява да ви говори за това, защото са я учили да не говори за такова неразположение с мъже. И се срамува от слабостта си, от болката, от това, че не е толкова ловка, както обикновено. Поне един от вас помисли ли си за това? Заинтересува ли се? Опита ли се да се досети какво й пречи? А може би тя за пръв път в живота си е имала кръвотечение тук, в Каер Морхен? И е плакала нощем, без да намери у никого не само съчувствие, но дори и разбиране? Помисли ли си някой от всички вас за това?
— Престани, Трис — изохка тихо Гералт. — Достатъчно. Постигна това, което искаше. А може би и повече, отколкото искаше.
— Дявол да го вземе — изруга Коен. — Направо се проявихме като глупаци, няма що. Весемире, но ти…
— Млъкни — изръмжа старият вещер. — Нищо не казвай.
По най-неочакван начин се прояви Ескел — той стана, приближи се до магьосницата, поклони се ниско, взе й ръката и я целуна с уважение. Тя бързо отдръпна ръката си. Не за да демонстрира яд и раздразнение, а за да прекрати приятната, пронизваща я вибрация, предизвикана от съприкосновението с вещера. Ескел Излъчваше силно. По-силно от Гералт.