— Жадна съм. — Цири се наведе от раменете му и посегна към бокала на Ескел. Вещерът ловко издърпа съда изпод протегнатата й ръка и й подаде каната с вода. Трис бързо се изправи.
— Заповядай. — Тя подаде на момичето своя наполовина пълен бокал, като същевременно стискаше многозначително ръката на Гералт и гледаше Весемир в очите. — Пий.
— Трис — прошепна Ескел, гледайки как Цири пие с големи глътки. — Какво правиш? Та нали това…
— Млъкни, ако обичаш.
Не се наложи да чакат дълго ефекта. Цири изведнъж се напрегна, извика тихо, усмихна се широко и щастливо. Зажумя, разпери ръце. Засмя се, направи пирует, затанцува на пръсти. Ламберт с мълниеносно движение махна изпречилото се на пътя й столче, Коен застана между танцуващото момиче и пламъците на огнището.
Трис скочи и измъкна изпод деколтето си амулета — облечен в сребро сапфир на тънка верижка. Стисна го здраво в юмрука си.
— Дете… — изстена Весемир. — Какво правиш?
— Знам какво правя — отговори тя рязко. — Момичето изпадна в транс, а аз ще установя психичен контакт с нея. Ще вляза в нея. Казах ви, че тя е нещо като магически посредник, трябва да знам какво предава, откъде и как извлича аурата си, как я преобразува. Днес е Мидинваерн, подходяща нощ за това начинание…
— Не ми харесва това — намръщи се Гералт. — Изобщо не ми харесва.
— Ако някой от нас получи епилептичен припадък — пренебрегна думите му магьосницата, — знаете какво да направите. Парче дърво между зъбите, държите и чакате. Горе главите, момчета. Правила съм това неведнъж.
Цири престана да танцува, свлече се на колене, протегна ръце, отпусна глава върху коленете си. Трис притисна към слепоочието й топлия вече амулет, прошепна формулата на заклинание. Затвори очи, съсредоточи се и изпрати импулс.
Морето зашумя, вълните с грохот се разбиха в скалистия бряг, сред камъните изригнаха високи гейзери.
Тя размаха криле, ловейки слънчевия вятър. Неописуемо щастлива, пикира надолу, догони ято приятелки, закачи с нокти гребените на вълните, издигна се отново в небето, започна да се рее, носена от вихъра, шумящ в перата й. „Силата на внушението — помисли си тя трезво. — Всичко това е заради силата на внушението. Чайка!“
Трииис! Трииис!
Цири? Къде си?
Трииис!
Крясъците на чайките стихнаха. Магьосницата все още чувстваше върху лицето си мокрите пръски, но под нея вече нямаше море. Всъщност имаше, но това беше море от треви, безкрайна, достигаща до хоризонта равнина. Трис осъзна ужасена, че това, което вижда, е панорамата, обкръжаваща върха на Хълма при Соден. Но това не беше Хълмът. Не можеше да бъде Хълмът.
Изведнъж небето потъмня, наоколо започнаха да се вият сенки. Трис видя дълга редица от размити фигури, бавно спускащи се по склона. Чуваше шепота им, сливащ се в тревожен, неразбираем хор.
Цири стоеше до нея, обърнала й гръб. Вятърът развяваше пепелявите й коси.
Мъгливите, размити силуети се точеха в безкрайно дълга редица. Когато минаваха покрай нея, извръщаха глави. Трис сдържа вика си, докато гледаше равнодушните, спокойни лица и невиждащите, безжизнени очи. Не разпознаваше повечето лица, но някои й бяха познати.
Корал. Ваниеле. Йоел. Раби Аксел…
— Защо ме доведе тук? — прошепна тя. — Защо?
Цири се обърна. Вдигна ръка и магьосницата видя струйка кръв, стичаща се по линията на живота й в посока на китката.
— Това е роза — изрече спокойно момичето. — Роза от Шаеравед. Убодох се. Дреболия. Това е само кръв. Кръвта на елфите…
Небето потъмня още повече, а след малко го прорязаха ослепителни мълнии. Всичко замря в тишина и неподвижност. Трис пристъпи, за да се убеди, че може да се движи. Застана до Цири и видя, че двете стоят на ръба на бездънна пропаст, в която се вие червеникав, сякаш осветен дим. Внезапният блясък на поредната беззвучна мълния разкри водеща към дълбините на пропастта дълга мраморна стълба.
— Така трябва — обади се Цири с треперещ глас. — Няма друг път. Само този. Надолу по стъпалата. Така трябва, защото… Va’esse deireadh аер eigean…
— Говори — прошепна магьосницата. — Говори, дете.
— Дете на Старата кръв… Feainnewedd… Luned аер Hen Ichaer… Deithwen… Белият пламък… Не, не… Не!
— Цири!
— Черният рицар… с пера на шлема… Какво ми е сторил? Какво се случи тогава? Беше ме страх… Все още ме е страх. Това не е свършило, никога няма да свърши. Лъвчето трябва да умре… Държавните интереси го изискват… Не… Не…
— Цири!
— Не! — Момичето се напрегна, стисна клепачи. — Не, не, не искам! Не ме докосвай!