Гералт се изправи и я погледна.
— Ние сме вещери, Трис. Нима не разбираш?
— Какво има тук да се разбира? — магьосницата тръсна кестенявите си коси. — Всичко е просто и ясно. Имате определено отношение към заобикалящия ви свят. Това, че този свят може да се разруши само за миг, изобщо не ви тревожи. Мен обаче ме тревожи. И по това се различаваме.
— Не съм сигурен, че само по това.
— Този свят се руши — повтори тя. — На това може да се гледа безучастно. А може и да му се противодейства.
— Как? — усмихна се Гералт подигравателно. — С емоции?
Трис не отговори нищо, а се обърна към огъня, пращящ в огнището.
— Светът се разпада — повтори Коен, клатейки глава в престорена замисленост. — Колко пъти вече съм чувал това.
— Аз също — намръщи се Ламберт. — И нищо чудно, че този израз е станал популярен напоследък. Така говорят кралете, когато стане ясно, че за управлението е необходимо да имаш поне малко ум. Така говорят търговците, когато алчността и глупостта им ги довеждат до фалит. Така говорят магьосниците, когато започват да губят влияние над политиката или над източника си на доходи. А тези, към които е адресирано това изказване, би трябвало да очакват някакви предложения. Хайде, Трис, приключвай с встъплението и ни изложи предложението си.
— Никога не съм била силна в словесните схватки — изгледа го студено магьосницата, — нито пък в цветущите фрази, чиято цел е надсмиване над събеседника. Не мисля да участвам в нещо подобно. Много добре знаете какво имам предвид. Искате да си криете главата в пясъка — ваша си работа. Но ти, Гералт, много ме учудваш.
— Трис — погледна я в очите белокосият вещер, — какво очакваш от мен? Да участвам активно в битката за спасение на разпадащия се свят? Да се запиша в армията и да удържам Нилфгард? Ако започне поредната битка за Соден, да застана рамо до рамо с теб на Хълма и да се бия за свобода?
— Щях да съм горда — изрече тя тихо и наведе глава. — Щях да съм горда и щастлива, ако можех да се бия рамо до рамо с теб.
— Вярвам ти. Но аз не съм достатъчно благороден за това. И не съм достатъчно смел. Не ставам за войник и герой. Безумно ме е страх от болката, страх ме е да не бъда осакатен или убит и това не е единствената причина. Не можеш да накараш войника да не се страхува, но можеш да го въоръжиш с мотивация, която да му помогне да преодолее страха. А аз нямам такава мотивация. И не мога да имам. Аз съм вещер. Изкуствено създаден мутант. Убивам чудовища. За пари. Защитавам деца, ако родителите им ми платят. Ако ми платят нилфгардските родители, ще защитавам и нилфгардските деца. И дори целият свят да се разруши, в което не вярвам, ще убивам чудовища сред руините, докато някое от тях не убие мен. Това е моята съдба, моята мотивация, моят живот и моето отношение към света. Не съм ги избрал аз. Други са го направили вместо мен.
— Ти си озлобен — отбеляза Трис, подръпвайки нервно косата си. — Или се правиш на такъв. Забравяш, че те познавам, не се прави пред мен на безчувствен, безсърдечен, безскрупулен и безволев мутант. Досещам се коя е причината за озлоблението и я разбирам. Пророчеството на Цири, нали?
— Не е вярно — отговори студено той. — Виждам, че все пак слабо ме познаваш. Боя се от смъртта както всеки друг, но съм свикнал отдавна с мисълта за нея, нямам никакви илюзии. Това не е оплакване на съдбата ми, Трис, а най-обикновен студен разчет. Статистика. Все още нито един вещер не е умрял от старост, в леглото си, диктувайки завещанието си. Нито един. Цири не ме изненада и не ме уплаши. Знам, че ще умра в някаква смърдяща на мърша яма, разкъсан от грифон, ламя или мантикор. Но не искам да умирам на война, защото това не е моята война.
— Чудя ти се — отвърна рязко Трис. — Чудя се на думите ти, на отсъствието на мотивация в теб и на това как успя да опишеш научно своето безразличие и равнодушие. Ти си бил в Соден, в Ангрен и в Заречие. Знаеш какво се случи с Цинтра, знаеш какво се случи с Каланте и с повече от десет хиляди души от тамошното население. Знаеш през какъв ад е преминала Цири, знаеш защо тя крещи нощем. Аз също знам, защото и аз бях там. Аз също се страхувам от болката и смъртта, сега ме е страх още повече, отколкото тогава — имам си причини за това. Що се отнася до мотивацията, то тогава ми се струваше, че е не по-голяма от твоята. Какво общо имам аз, магьосницата, със съдбата на Соден, Бруге, Цинтра или останалите кралства? С грижите на повече или по-малко годни владетели? С интересите на търговците и бароните? Бях магьосница и също можех да кажа, че това не е моя война, че дори сред руините на света мога да забърквам еликсири за нилфгардците. Обаче застанах на Хълма до Вилгефорц, до Артауд Теранова, до Феркарт, до Енид Финдабаир и Филипа Ейлхарт, до твоята Йенефер. До тези, които вече ги няма — Корал, Йоел, Ваниеле… Имаше един момент, в който от страх забравих всички заклинания освен едно, с помощта на което можех да се телепортирам от това страшно място вкъщи, в моята малка куличка в Малибор. Имаше моменти, в които започвах да повръщам от ужас, а Йенефер и Корал ме придържаха за шията и косите…