— Точно така, не иначе! — изрече остро. — Жал ви е за децата, а самият вие сте като малко дете, господине. Примирието с Нилфгард е крехко като черупката на яйце, ако не днес, то утре войната може да избухне отново, а на война какво ли не се случва. Ако ни победят, какво си мислите, че ще стане? Аз ще ви кажа — тези „ударни отряди“ на елфите ще излязат от горите, при това накуп, силни, а тези ваши „лоялни“ веднага ще се присъединят към тях. Всички тези ваши лоялни джуджета и дружелюбни полуръстове, да не мислите, че ще започнат да говорят за мир и дружба? Не, господине. Ще започнат да ни разпорват коремите, именно чрез тях Нилфгард ще се разправи с нас. И ще ни удавят в морето, както се заканват. Не, господине, не бива да се церемоним с тях. Или те, или ние. Няма трета възможност!
Вратата на помещението изскърца и на прага застана войник със зацапана престилка.
— Извинявайте, че ви прекъсвам — изкашля се той. — Кой от вас доведе болната жена?
— Аз — обади се вещерът. — Защо?
— Бихте ли дошли с мен?
Излязоха на двора.
— Тя е зле, господине — каза войникът, посочвайки Трис. — Дадох й вино с пипер и селитра, но не помогна особено много…
Гералт не каза нищо — нямаше и какво да каже. Точно в момента магьосницата се беше свила и доказваше нагледно, че виното с пипер не е нещо, което стомахът й е в състояние да понесе.
— Това може да е някаква зараза — намръщи се войникът. — Или, как се казваше… Зентерия. Ако се разнесе по хората…
— Тя е магьосница — възрази вещерът. — Магьосниците не боледуват…
— Явно — вметна цинично рицарят, който беше излязъл след тях. — Вашата магьосница, както виждам, направо пращи от здраве. Господин Гералт, послушайте ме. Жената се нуждае от помощ, а ние не можем да й я окажем. Нали разбирате, че не мога да рискувам епидемия сред войската?
— Разбирам. Ще си тръгна веднага. Нямам избор, трябва да свърна през Даевон или Ард Карайг.
— Няма да стигнете далеч. Разездите имат заповед да задържат всички. Освен това не е безопасно. Scoia’tael се оттеглиха точно в тази посока.
— Ще се справя някак.
— След това, което съм чувал за вас — сви устни рицарят, — не се съмнявам, че ще се справите. Но имайте предвид, че не сте сам. Нали на врата ви висят тежко болна жена и онази сополанка…
Цири, която в момента се опитваше да изчисти в ръба на стълбите изкаляните си обувки, вдигна глава. Рицарят се изкашля и наведе поглед. Гералт леко се усмихна. През последните две години Цири почти беше забравила за произхода си и почти напълно се беше избавила от маниерите си на принцеса, но когато поискаше, погледът й много заприличваше на този на баба й. Заприличваше до такава степен, че кралица Каланте сигурно би се гордяла с внучката си.
— Та за какво говорех… — зачуди се рицарят, подръпвайки смутено колана си. — А, господин Гералт, знам какво трябва да направите. Тръгнете на юг, оттатък реката. Догонете кервана, който се движи по пътя. Скоро ще се стъмни, керванът ще спре да пренощува, ще ги настигнете преди съмване.
— Какъв е този керван?
— Не знам — сви рамене рицарят. — Но не са търговци и не е обикновен керван. Прекалено голям ред, еднакви фургони… сигурно са кралски съдебни изпълнители. Пуснах ги през моста, защото се движеха на юг, сигурно към брода през Ликсела.
— Хммм… — замисли се вещерът, гледайки към Трис. — Това би ми свършило работа. Но ще намеря ли там помощ?
— Може би — отвърна студено рицарят. — А може би не. Но тук няма да намерите със сигурност.
Залисани в разговори, не го чуха и не усетиха как се приближава. Огънят, около който седяха, хвърляше бледожълта светлина върху платнищата на наредените в кръг фургони. Гералт леко подръпна юздата и накара кобилата да изцвили. Искаше да предупреди лагеруващите за присъствието си и по този начин да избегне изненадата и нервните движения. От опит знаеше, че механизмите за стрелба на арбалетите не обичат нервните движения.
Лагеруващите наскачаха, като при това, въпреки предупреждението направиха множество нервни движения. Гералт веднага забеляза, че повечето са джуджета. Това го успокои — джуджетата, макар и лесно избухливи, в такива моменти обикновено първо питаха, а после стреляха с арбалетите.
— Кой е? — извика хрипливо едно от джуджетата, като с бързо, енергично движение хвана брадвата си, забита в лежащ до огъня пън. — Кой идва?
— Приятел. — Вещерът слезе от коня.
— Интересно чий? — промърмори джуджето. — Приближи се. Дръж си ръцете така, че да ги виждаме.
Гералт се приближи, като държеше ръцете така, че да ги виждат дори онези, които страдат от кокоша слепота.