— Не съди по външността й, Поли — каза сериозно Ярпен, докато ловко разкъсваше изпечения заек. — Няма на какво да се смееш. Вярно, че изглежда слабичка, но е здраво и издръжливо момиче. Тя е като кожен колан: тънък, но не можеш да го скъсаш с ръце. И да се обесиш на него — пак ще издържи.
Никой не се засмя. Цири се приближи до насядалите около огъня джуджета. Този път Ярпен и четиримата негови „момчета“ бяха напалили свой собствен огън, защото нямаха намерение да делят с никого заека, уловен от Ксавиер Моран. Дори и за тях самите имаше най-много по една-две хапки.
— Сложи го в огъня — каза Ярпен, облизвайки пръстите си. — Водата бързо ще кипне.
— Глупаво е да се къпе — отбеляза Реган Далберг, докато изплюваше една костица. — Водата само може да навреди на болния. Впрочем и на здравия. Помните ли стария Шрадер? Жена му веднъж го накара да се изкъпе и скоро след това Шрадер умря.
— Защото го ухапа бясно куче.
— Ако не се беше изкъпал, кучето нямаше да го ухапе.
— Аз също мисля — отбеляза Цири, докато проверяваше с пръст температурата на водата в котела, — че е прекалено да се къпеш всеки ден. Но Трис много ни се моли, а веднъж даже се разплака… Така че ние с Гералт…
— Знаем — кимна най-старият Далберг. — Но това, че вещерът… Не мога да спра да се чудя. Хей, Зигрин, ако ти имаше жена, щеше ли да я къпеш и да я решиш? Щеше ли да я носиш на ръце в храстите, за да може тя…
— Млъкни, Поли — прекъсна го Ярпен. — Не говори нищо за вещера, защото той е добър човек.
— Да съм казал нещо? Просто се чудя…
— Трис изобщо не е негова жена — вметна войнствено Цири.
— Тогава ми е още по-чудно.
— Значи си голям тъпак — обобщи Ярпен. — Цири, отсипи малко от врялата вода, ще направим на магьосницата чай с шафран и мак. Днес май се чувства по-добре, а?
— Като че ли — промърмори Яник Брас. — Наложи се да спираме конвоя само шест пъти заради нея. Аз знам, че не бива да се отказва помощ на пътя, който мисли иначе, е глупак. А който откаже, е два пъти глупак и подъл кучи син. Но твърде дълго се мотаем из тези гори, казвам ви, твърде дълго. Изкушаваме съдбата, да го вземат дяволите, прекалено я изкушаваме. Тук не е безопасно. Scoia’tael…
— Изплюй се, да не ги повикаш, Яник.
— Пфу, пфу. Ярпен, не ме е страх от битки и няма да ми е за първи път да проливам кръв, но… Ако се наложи да се бием със своите… Мамка му! Защо се падна точно на нас? Този скапан товар трябваше да го конвоират скапани сто конници, не ние! Дяволите да ги вземат тези умници от Ард Карайг, да ги…
— Млъкни, казвам ти. По-добре дай гърнето с кашата. Зайчето само ни възбуди апетита, а сега трябва да хапнем нещо. Цири, ще хапнеш ли с нас?
— Е, как.
Дълго време се чуваха само мляскане и удряне на дървените лъжици в гърнетата.
— Проклятие — изхленчи Поли Далберг и измляска. — Бих хапнал още нещо.
— Аз също — подкрепи го Цири и също измляска, възхитена от непретенциозните маниери на джуджетата.
— Само не и каша — каза Ксавиер Моран. — Вече ми присяда от нея. От соленото месо — също.
— Тогава се напаси с трева, щом имаш толкова деликатен вкус.
— Или изгризи кората на някоя бреза. Бобрите така правят и са си живи.
— Предпочитам да изям някой бобър.
— А аз предпочитам риба — размечта се Поли, докато хрупаше изваден от пазвата си сухар. — Хапва ми се рибка, казвам ви.
— Да си наловим риба.
— Къде? — промърмори Яник Брас. — В храстите?
— В ручея.
— И това ако е ручей. Можеш да се изпикаеш през него. Каква риба може да има там?
— Има риба. — Цири облиза лъжицата и я пъхна в джоба на ботуша си. — Видях, когато ходих за вода. Но са болни риби. Имат някакъв обрив. Черни и червени петна…
— Пъстърви! — изрева Поли, плюейки парченца от сухара. — Хайде, момчета, бързо към ручея! Реган! Сваляй панталоните! Ще направим кепче от тях.
— Защо от моите?
— Сваляй ги веднага да не ти шляпна един зад врата, смотаняк. Не ти ли каза мама да ме слушаш?
— Ако искате да ловите риба, побързайте, защото ще се стъмни всеки момент — каза Ярпен. — Цири, завря ли водата? Остави, остави, ще се попариш, знам, че си силна, но нека аз да го отнеса.
Гералт вече ги чакаше. Тя забеляза отдалеч неговите развяващи се бели коси в отвора на платнището на фургона. Джуджето преля водата в малко ведро.
— Имаш ли нужда от помощ, вещерю?
— Не, благодаря, Ярпен. Цири ще ми помогне.
Температурата на Трис вече беше спаднала, но магьосницата беше чудовищно отслабнала. Гералт и Цири вече бяха свикнали да я събличат и да я мият, бяха се научили да сдържат нейните честолюбиви, но засега непосилни пориви за самостоятелност. Работата вървеше удивително леко — той държеше магьосницата в ръце, Цири я миеше и я бършеше. Само едно нещо учудваше и дразнеше Цири — според нея Трис прекалено силно се притискаше към Гералт. Този път дори се опита да го целуне.