Выбрать главу

Гералт с движение на главата посочи дисагите на магьосницата. Цири веднага се изправи, защото това също влизаше в ритуала — Трис винаги искаше да я решат. Момичето намери гребена, застана на колене. Трис се наведе към нея и прегърна вещера. Според Цири — прекалено силно.

— Ох, Гералт — изхлипа магьосницата. — Толкова ми е жал… Толкова ми е жал, че това, което го имаше между нас…

— Трис, моля те…

— … Не се случва сега… Когато оздравея… Всичко би било различно… Аз бих могла… Бих могла дори…

— Трис.

— Завиждам на Йенефер… Ревнувам те от нея…

— Цири, излез.

— Но…

— Моля те, излез.

Тя скочи от фургона и налетя право на Ярпен, който чакаше, опрян на колелото, гризейки замислено дълъг стрък трева. Той я хвана. Дори не му се наложи да се навежда като Гералт. Не беше по-висок от нея.

— Никога не прави подобна грешка, малка вещерке — прошепна той, посочвайки с поглед фургона. — Ако някой прояви към теб съчувствие, симпатия и самоотверженост, ако те удиви с благородството на характера си, оцени това, но не го бъркай с… нещо друго.

— Не е хубаво да се подслушва.

— Знам. И не е безопасно. Едвам успях да отскоча, когато изхвърли водата от миенето. Да отидем да видим колко пъстърви са се уловили в панталоните на Реган.

— Ярпен?

— Да?

— Аз те харесвам.

— И аз теб, козичке.

— Но ти си джудже. А аз — не.

— А какво общо има… Аха. Scoia’tael. Мислиш си за „катериците“, нали? Това не ти дава покой, а?

Цири се освободи от тежката му ръка.

— И на теб не ти дава покой — каза тя. — И на другите също. Нали виждам.

Джуджето мълчеше.

— Ярпен?

— Да?

— Кой е прав? „Катериците“ или вие? Гералт иска да бъде… неутрален. Ти служиш на крал Хенселт, макар че си джудже. А рицарят на заставата крещеше, че всички са наши врагове и всички трябва… Всички. Дори децата. Защо, Ярпен? Кой е прав?

— Не знам — изрече джуджето с усилие. — Аз не съм от най-мъдрите. Правя това, което сметна за добро. „Катериците“ взеха оръжията, тръгнаха по горите. Крещят: „Хората — в морето“, без да знаят, че дори този заразителен лозунг им е подхвърлен от нилфгардските емисари. Без да разбират, че този лозунг не е адресиран до тях, а до хората, че има за цел да събуди омраза у хората, а не да повдигне бойния дух на младите елфи. Аз разбрах това и затова смятам вършеното от Scoia’tael за престъпна глупост. Какво пък, заради това може след няколко години да ме наричат изменник и продажник, а тях да наричат герои… Нашата история, историята на този свят, познава подобни случаи.

Той замълча и почеса брадата си. Цири също мълчеше.

— Елирена… — възкликна той неочаквано. — Ако Елирена е героиня, ако това, което е направила, се нарича геройство, то нека да ме наричат предател и страхливец. Защото аз, Ярпен Зигрин, страхливец, предател и ренегат, твърдя, че не бива да се избиваме помежду си. Твърдя, че трябва да живеем. Да живеем така, че после да не се налага да молим никого за прошка. Героинята Елирена… На нея й се наложило. „Простете ми — молила тя, — простете ми!“ Сто дяволи! По-добре да загинеш, отколкото да живееш със съзнанието, че си направил нещо, за което трябва да молиш да ти простят.

Той замълча отново. Цири не зададе въпросите, които напираха вътре в нея. Инстинктивно усещаше, че не бива да го прави.

— Трябва да живеем заедно — продължи да говори Ярпен. — Ние и вие, хората. Защото просто нямаме друг изход. От двеста години знаем това и повече от сто години работим за това. Искаш ли да знаеш защо постъпих на служба при Хенселт, защо взех такова решение? Не мога да позволя тази работа да отиде на вятъра. От сто години се опитваме да живеем заедно с хората. Полуръстовете, гномите, ние, дори елфите. Не говоря за русалките, нимфите или силфидите, те винаги са били диви, дори когато вас още не ви е имало тук. Сто дяволи, това продължи сто години, но някак успяхме да започнем да живеем заедно, някак успяхме да убедим хората, че се различаваме много малко едни от други.

— Ние изобщо не се различаваме, Ярпен.

Джуджето се обърна рязко.

— Изобщо не се различаваме — повтори Цири. — Та нали ти мислиш и чувстваш по същия начин като Гералт. И като… като мен. Ние ядем едно и също, от един и същ казан. Ти помагаш на Трис, аз също. Ти си имал баба, аз също… Моята баба я убиха нилфгардците. В Цинтра.

— А моята — хората — изрече джуджето с усилие. — В Бруге. По време на погрома.

* * *

— Конници! — извика някой от хората на Венцк, яздещи като охрана отпред. — Конници пред нас!