Комисарят тръгна към фургона на Ярпен. Гералт се приближи от другата страна.
— Отзад, Цири! — изрече той рязко. — Слез от капрата и отиди отзад. Стой при Трис.
— Оттам нищо не се вижда!
— Недей да спориш! — скара й се Ярпен. — Бързо отзад. И ми подай наджака. Под кожуха е.
— Това ли? — Цири вдигна някакъв тежък, отвратително изглеждащ предмет, наподобяващ чук, като по-дългата част на желязото беше остра и леко извита.
— Това — потвърди джуджето. Мушна дръжката на наджака в джоба на ботуша си, а брадвата сложи на коленете си. Венцк, външно спокоен, гледаше към пътя, сложил длан над очите си.
— Лека кавалерия от Бан Глеан — каза той след малко. — Така наречената Кафява рота, разпознаваща се по наметалата и бобровите калпаци. Моля, запазете спокойствие. А също така и бдителност. Наметалата и бобровите калпаци доста лесно сменят притежателите си.
Конниците се приближаваха бързо. Бяха около десет. Цири видя как на задния фургон Поли Далберг слага на коленете си два заредени арбалета, а Реган ги покрива с наметалото си. Тя тихо се измъкна изпод платнището, обаче се скри зад широките рамене на Ярпен. Трис се опита да се изправи, изруга и се отпусна върху постелята.
— Стой! — извика първият от конниците, несъмнено командирът им. — Кои сте вие? Откъде идвате и накъде сте тръгнали?
— А кой пита? — Венцк спокойно се изправи в седлото си. — И с какво право?
— Армията на крал Хенселт, любопитни ми господине. Пита десетникът Зивик и няма да пита за втори път. Отговорете веднага! Кои сте вие?
— Интендантската служба на кралската армия.
— Всеки може да го каже. Не виждам никого в кралските цветове!
— Приближи се, десетнико, и погледни внимателно този пръстен.
— Какви са тия пръстени, дето ми блестите с тях? — развика се войникът. — Да не познавам всички пръстени на света? Всеки може да има такъв пръстен. И това ми било важен знак!
Ярпен Зигрин се изправи на капрата, вдигна брадвата си и рязко я пъхна под носа на войника.
— А този знак познат ли ти е? — изръмжа той. — Помириши го и запомни миризмата.
Десетникът дръпна юздите, обърна коня.
— Да ме уплашите ли сте решили? — изрева той. — Мен? Аз съм на кралска служба!
— Ние също — изрече тихо Венцк. — И сигурно по-отдавна от теб. Не се изнервяй, войнико, съветвам те най-доброжелателно.
— Аз съм тук на стража! Откъде да знам какви сте вие?
— Видя пръстена — процеди комисарят. — Ако знакът на скъпоценния камък не ти е познат, то започвам да се питам какъв си ти. На знамето на Кафявата рота е нарисуван същият знак, трябва да ти е познат.
Войникът явно се укроти, за което вероятно изиграха роля в равна степен както спокойните думи на Венцк, така и навъсените, ядосани лица, гледащи от фургоните на конвоя.
— Хмм… — каза той, премествайки калпака си към лявото ухо. — Добре. Ако наистина сте тези, за които се представяте, то сигурно няма да имате нищо против да погледна какво има във фургоните.
— Ще имаме — смръщи вежди Венцк. — И то ще имаме много против. Нашата стока изобщо не ти влиза в работата, десетник. Всъщност не разбирам какво очакваш да намериш там.
— Не разбирате — поклати глава войникът, като сложи ръка на дръжката на меча. — Тогава ще ви кажа. Търговията с хора е забранена, а са се навъдили разни злодеи, които продават роби на Нилфгард. Ако намеря хора с окови във фургоните, не се опитвайте да ми обяснявате, че служите на краля. Ако ще и дузина пръстени да ми извадите.
— Добре — каза сухо Венцк. — Ако става въпрос за роби — търси. За това — разрешавам.
Войникът се приближи до фургона в средата на кервана, наведе се в седлото и вдигна платнището.
— Какво има в тези бъчви?
— А какво трябва да има? Роби? — попита язвително Ярпен Зигрин, отпуснал се върху капрата.
— Питам какво има! Така че ми отговорете!
— Солена риба.
— А в тези сандъци? — Войникът се приближи до следващия фургон и побутна платнището му.
— Подкови — измънка Поли Далберг. — А това там, отзад, са биволски кожи.
— Виждам — махна с ръка десетникът, даде команда на коня, тръгна към предната част на конвоя и надникна във фургона на Ярпен Зигрин.
— А каква е тази жена, която лежи там?
Трис Мериголд се усмихна леко, надигна се на лакътя си и направи кратък сложен жест с ръката си.
— Кой, аз ли? — попита тихо тя. — Ти изобщо не ме виждаш.
Войникът замига нервно и леко потрепери.
— Солени риби — изрече той уверено, пускайки платнището. — Всичко е наред. А това дете?
— Сушени гъби — каза Цири, гледайки го нагло.
Войникът млъкна и я зяпна с отворена уста.
— А? — попита той след малко, смръщил чело. — Какво, какво?