— Приключи ли с огледа, боецо? — поинтересува се студено Венцк, който се приближи от другата страна на фургона. Войникът с усилие откъсна поглед от зелените очи на Цири.
— Приключих. Вървете и боговете да са с вас. Но внимавайте. Преди два дни Scoia’tael изклаха конния патрул при Язовичния дол. Били са силен, многоброен ударен отряд. Разбира се, Язовичният дол е далеч оттук, но елфът се движи в гората по-бързо от вятъра. Наредено ни е да затворим обсадата около тях, но може ли да уловиш елфи? Все едно да се опитваш да уловиш вятъра…
— Достатъчно, ние не любопитстваме — прекъсна го грубо комисарят. — Времето си тече, чака ни дълъг път.
— На добър път тогава. Хей, след мен!
— Чу ли, Гералт? — промърмори Ярпен Зигрин, гледайки след отдалечаващия се патрул. — Проклетите „катерици“ са в околността. Усещах го. През цялото време тръпки ме побиваха, сякаш някой се е прицелил с лък в мен. Не, по дяволите, не можем постоянно да се движим така, на сляпо, да подсвиркаме, да дремем и да похъркваме. Трябва да знаем какво има пред нас. Чуй, имам една идея.
Цири дръпна рязко кафявия си кон, потегли в галоп, ниско наведена към седлото. Гералт, улисан в разговор с Венцк, веднага вдигна глава.
— Не ставай глупава! — извика той. — Без номера, момиче! Врата ли искаш да си строшиш? И не се отдалечавай много…
Тя не успя да чуе нищо повече — твърде бързо се отдалечи напред. Направи го нарочно, нямаше никакво желание да слуша ежедневните поучения. „Не толкова бързо, не толкова рязко, Цири!“ Дъра-дъра. „Не се отдалечавай!“ Дъра-дъра-дъра. „Бъди внимателна!“ Дъра-дъра. „Като че ли съм малко дете — помисли си тя. — А аз вече съм почти на тринайсет, имам бърз кон и остър меч на раменете си. И не се страхувам от нищо. И е пролет!“
— Хей, внимавай, ще си протриеш задника!
Ярпен Зигрин. Още един многознайко. Дъра-дъра.
По-надалеч и още по-надалеч, в галоп, през зелените треви и храсти, през сребристите ливади, през златистия влажен пясък, през перестите папрати. Изплашен елен бяга в гората, като подскачащата му черно-бяла задница просветва като фар в полумрака. От дърветата излитат птици — шарени сойки и пчелояди, черни кресливи свраки със смешни опашки. Водата в локвите и в пукнатините пръска под копитата на коня.
По-надалеч и още по-надалеч! Конят, който твърде дълго се е тътрил лениво зад фургоните, се носи радостно и бързо, щастлив от скоростта си; тича отпуснато, мускулите на бедрата му играят, влажната грива удря Цири по лицето. Конят изпъва шия, Цири отпуска юздите. По-надалеч, конче, без да усещаш юздата и мундщука, по-надалеч, в галоп, в галоп, по-бързо, по-бързо! Пролет!
Цири кара коня да забави ход, оглежда се. Е, най-накрая е сама. Най-накрая е далеч. Вече никой няма да й вика, да й прави забележки, да й забранява да прави такива разходки. Най-накрая е сама, свободна и самостоятелна.
По-бавно. Лек тръс. В края на краищата това не е просто разходка заради удоволствието, тя има и някои задължения. Сега тя е конно разузнаване, патрул, предна охрана. „Ха — мисли Цири, оглеждайки се, — безопасността на целия конвой сега зависи от мен. Всички чакат с нетърпение да се върна и да кажа: «Пътят е свободен и проходим, никого не видях, няма следи нито от фургони, нито от копита.» Ще доложа, а тогава мършавият господин Венцк със студените сини очи ще кимне сериозно с глава, Ярпен Зигрин ще се усмихне и ще покаже жълтите си конски зъби, Поли Далберг ще извика: «Бива си те, малката!», а Гералт лекичко ще се усмихне. Ще се усмихне, макар че в последно време се усмихва толкова рядко.“
Цири се огледа, записвайки всичко в паметта си. Две повалени брезички — никакъв проблем. Купчина клонки — нищо, фургоните ще минат. Издълбана от дъжда вдлъбнатина — това не е никаква преграда; колелата на първия фургон ще преминат, следващите фургони ще се движат по коловоза. Голяма поляна — хубаво място за почивка…
Следи? Какви следи може да има тук? Тук няма никого. Има гора. Има птици, врещящи сред свежите, зелени листа. Червеникавокафява лисица претичва през пътя, без да бърза… И мирише на пролет.
Пътят прекъсваше насред хълма, пропадаше в песъчлива падина, скриваше се под кривите борчета. Цири се отклони от пътя, изкачи се по склона, за да отгледа отгоре околността. И да докосне мокрите, ароматни листа…
Слезе от коня, закачи юздата за един чеп, тръгна бавно сред избуялите нависоко хвойнови храсти. От другата страна на хълма се виждаше открито пространство, зеещо в гъстата гора като изгризано — вероятно следа от пожар, който е бушувал тук много отдавна, защото никъде не се виждаха пепелища, навсякъде се зеленееха ниски брези и елички. Докъдето стигаше погледът, пътят беше свободен и проходим. И безопасен.