— Започнаха да преглеждат още преди да сме акостирали! — оплака се Дървеницата, докато се приближаваше до вещера и магистъра. — Това е противозаконно, нали? Та ние още не сме на реданска земя. Редания е на десния бряг, на половин миля оттук!
— Не — възрази магистърът. — Границата между Редания и Темерия преминава през средата на течението на Понтар.
— А как, мамка му, да се измери средата тук? Тук е Делтата! Островчетата и ръкавите постоянно си променят местоположението, фарватерът един ден е на едно място, на следващия ден — на друго. Наказание божие! Ей, пикльо, остави този прът, защото ще ти насиня задника! Благородна госпожо! Наглеждайте си детето! Наказание божие!
— Еверет! Остави това, ще се изцапаш!
— Какво има в този сандък? — крещяха митничарите. — Хей, развържи този възел! На кого е тази каручка? Има ли валута? Има ли валута, питам! Темерийски или нилфгардски пари?
— Ето така изглежда митническата война — изкоментира суматохата Линус Пит, като изражението му стана дълбокомислено. — Визимир принуди Новиград да въведе мито. Фолтест от Темерия отговори с въвеждането на абсолютно мито във Визима и Горс Велен. По този начин нанесе голям ущърб на реданските търговци, така че Визимир вдигна таксата за темерийски изделия. Защитава реданската икономика. Темерия е заляна с евтини стоки, произведени в нилфгардските манифактури. Затова митничарите са толкова усърдни. Ако през границата се прехвърлят свободно големи количества нилфгардски стоки, реданската икономика може да рухне. Редания няма манифактури, а занаятчиите няма да издържат на конкуренцията.
— Накратко казано — усмихна се Гералт, — Нилфгард чрез стоки и злато полека-лека завоюва това, което не е успяла със силата на оръжието. Темерия не се ли защитава? Фолтест не е ли блокирал южната граница?
— Как да го направи? Стоките минават през Махакам, през Бруге, през Верден, през Цидарис. Търговците се интересуват изключително от печалбата, а не от политиката. Ако крал Фолтест блокира границата, търговските гилдии ще вдигнат страшен шум…
— Има ли валута? — попита, приближавайки се към тях, един митничар с кървясали очи и обрасла с четина муцуна. — Нещо за облагане с мито?
— Аз съм учен!
— Ако ще да си княз! Питам какво внасяте!
— Остави ги, Боратек — каза началникът на групата, висок и широкоплещест митничар с дълги черни мустаци. — Не позна ли вещера? Здравей, Гералт. Това твой познат ли е? Учен? Сигурно до Оксенфурт, господине? И без багаж?
— Точно така. До Оксенфурт. И без багаж.
Митничарят измъкна от ръкава си огромна носна кърпа и избърса челото си, мустаците и шията.
— И как е този път, Гералт? — попита той. — Не се ли появи чудовището?
— Не. А ти, Олсен, може би си видял нещо?
— Нямам време да зяпам насам-натам. Работя.
— Моят татко е рицар на крал Фолтест! — обяви прокрадналият се безшумно Еверет. — И има още по-дълги мустаци!
— Изчезвай оттук, сополанко — скара му се Олсен и въздъхна тежко. — Дали нямаш малко водка, Гералт?
— Не.
— Но аз имам — изуми всички ученият от Академията, вадейки от торбата си плосък мех.
— А аз имам мезе — похвали се Дървеницата, който ненадейно изникна отнякъде. — Пушена риба!
— А моят татко…
— Изчезвай, пикльо!
Насядаха върху няколко навити въжета в сянката на една от разположените насред палубата каруци и започнаха да отпиват един по един от меха и да замезват с рибата. На Олсен му се наложи да ги напусне за известно време, защото избухна скандал. Един търговец — джудже от Махакам — искаше да му се намали митото, като се опитваше да убеди митничаря, че внасяните от него кожи не са от лисици, а от много едри котки. Майката на любопитния и досаден Еверет изобщо не даваше багажът й да бъде прегледан, като с писклив глас се позоваваше на ранга на мъжа си и дворянските привилегии.
Корабът плуваше бавно по широкия проход между обраслите с храсталаци острови, влачейки след себе си изтръгнати водни лилии и други растения. Сред тръстиките грачеха страховито блатни птици и подсвиркваха водни костенурки. Чаплите, застанали на един крак, гледаха във водата със стоическо спокойствие, знаейки, че няма защо да се разгорещяват — рано или късно рибата ще доплува сама.
— И какво, господин Гералт? — подхвърли Дървеницата, докато облизваше кожицата на една от рибите. — Още един спокоен курс? Знаете ли какво ще ви кажа? Това чудовище не е глупаво. Знае, че го дебнете. Ние, в селото, имахме, разбирате ли, рекичка и в нея живееше видра. Промъкваше се до двора и душеше кокошките. И беше толкова хитра, че никога не идваше, ако вкъщи беше татко или аз и братята ми. Появяваше се само когато вкъщи бе останал дядо, сам-самичък. А дядо ни, нали разбирате, не само че беше пооглупял, но и краката вече не го държаха. Видрата, мамицата й, сякаш знаеше това. Но един път баща ни…