Плешивия мълчеше, гледайки навъсено митничаря.
— Нямам нито време, нито желание да ходя до Оксенфурт! — извика той накрая. — Ще взема птичката на нашия бряг — и туй то! Стан, Витек! Бързо, претърсете кораба! Веднага намерете онова момиче!
— Момент. По-спокойно. — Олсен, без да обръща внимание на виковете, процеждаше думите бавно и ясно. — Вие сте на реданската страна на Делтата, темерийци. Не внасяте ли нещо, за което трябва да платите мито? Или нещо контрабандно? Сега ще проверим. Ще потърсим. И ако намерим нещо, то все пак ще ви се наложи да дойдете до Оксенфурт. А ние, ако поискаме, винаги можем да намерим нещо. Момчета! При мен!
— Моят татко е рицар! — изпищя изведнъж Еверет, появил се ненадейно отнякъде до Плешивия. — И неговият нож е още по-голям.
Плешивия моментално хвана момчето за яката от боброва кожа и го вдигна във въздуха, събаряйки шапката с перото. Прихвана го за колана и допря до гърлото му ловджийския си нож.
— Назад! — изрева той. — Назад или ще прережа гърлото на сополанкото!
— Еверееет! — изпищя дворянката.
— Интересни методи прилага темерийската стража — изрече бавно вещерът. — Наистина, толкова интересни, че направо не ми се вярва, че това наистина е стражата.
— Затваряй си устата! — изрева Плешивия, тресейки квичащия като прасе Еверет. — Стан, Витек, дръжте го! В окови — и на ладията! А вие — назад! Къде е момичето, питам! Дайте ми я, защото ще заколя пикльото!
— Коли го тогава — процеди Олсен, като даде знак на своите митничари и извади меча си. — Какво, той да не е мое дете? А след като го заколиш, ще си поговорим.
— Не се намесвай! — Гералт хвърли меча си на палубата и спря с жест митничарите и моряците на Дървеницата. — Ваш съм, господин лъжестраж. Пусни детето.
— На ладията! — Плешивия, без да пуска Еверет, тръгна назад към ладията и се хвана за въжето. — Витек, вържи го! А вие, всички — назад! Ако някой се помръдне, хлапето ще умре!
— Полудя ли, Гералт? — промърмори Олсен.
— Не се намесвай!
— Еверееет!!!
Темерийската ладия изведнъж се разлюля и се отблъсна от кораба. Водата експлодира със силен плясък и от нея изскочиха две дълги, зелени, грапави лапи, осеяни с шипове, подобни на крайниците на богомолка. Лапите хванаха единия от стражите, стиснал харпун, и само за миг го завлякоха под водата. Плешивия изрева диво, пусна Еверет и се вкопчи във въжетата, спускащи се от кораба към ладията. Еверет падна с плисък във водата, която вече беше успяла да почервенее. Всички — и на кораба, и на ладията — започнаха да крещят като полудели.
Гералт се изтръгна от ръцете на опитващите се да го завържат стражи. Удари единия с юмрук по брадичката и го изхвърли от борда. Вторият замахна срещу него с един от харпуните, но омекна между ръцете на Олсен — мечът на митничаря беше забит до дръжка под ребрата му.
Вещерът прескочи ниския парапет. Още не беше потопил глава под гъстата от водораслите вода, когато чу гласа на Линус Пит, преподавателя по естествена история в Оксенфуртската академия.
— Какво е това? Що за вид е? Няма такива животни!
Гералт се гмурна под водата до самия борд на темерийската ладия, като по чудо избягна харпуна, с който искаше да го халоса един от хората на Плешивия. Стражът се опита да го удари отново, но падна във водата със стрела в гърлото. Гералт хвана изпуснатия харпун, отблъсна се с крака от борда и се хвърли в кипящия водовъртеж. Удари нещо със замах — надяваше се това да не е Еверет.
— Невероятно! — чу той гласа на магистъра. — Не може да съществува такова животно! Или поне не би трябвало!
„Напълно съм съгласен с последното твърдение“ — помисли си вещерът, докато удряше с харпуна твърдата, осеяна с шипове хитинова обвивка на жагницата. Трупът на темерийския страж потрепваше безсилно между сърповидните челюсти на чудовището. Жагницата изпляска рязко с опашката си и се гмурна към дъното, вдигайки облаци тиня.
Чу тънък вик. Еверет, пляскайки по водата като кутренце, се беше уловил за крака на плешивия, който се опитваше да се качи на ладията по висящите от борда въжета. Въжетата паднаха, стражът и детето с бълбукане потънаха под водата. Гералт се хвърли към тях, гмурна се. Беше абсолютна случайност, че почти веднага докосна с пръсти яката от боброва кожа на момчето. Измъкна момчето от обгърналите го водорасли, обърна се по гръб и доплува до кораба с пляскане на краката.
— Тук, господин Гералт! Тук! — чуваше той заглушаващите се взаимно викове и ревове. — Дай го! Въжето! Хвани въжето! По дяволите! Въжето! Герааалт! С харпуна! Детееето миии!!!
Някой изтръгна детето от ръцете му и го понесе нагоре. В този момент някой друг го хвана отзад, удари го по тила, обърна го под себе си и го бутна под водата. Гералт изпусна харпуна, обърна се и се вкопчи в колана на нападателя си. Опита се да го хване с другата си ръка за косата, но не се получи — това беше Плешивия.