Дума да няма, Лютичето направо обожаваше градчето Оксенфурт.
Територията на университета беше оградена със стена, а около нея се простираше втори пръстен — големият, шумен, задъхан, оживен и гълчащ пръстен на градчето. Дървеното, пъстроцветно градче Оксенфурт с тесните улички и островърхи покриви. Градчето Оксенфурт, което живееше с Академията, със студентите, преподавателите, учените, изследователите и техните гости, което живееше с науката и знанията, живееше с всичко онова, което обикновено съпътства процеса на познание. Защото с отпадъците и отломките от измисляните в Оксенфурт теории се раждаха практиката, сделките и печалбата.
Поетът яздеше бавно по мръсната, пълна с хора уличка, като минаваше покрай работилници, дюкянчета, магазини и магазинчета, в които благодарение на Академията се създаваха и продаваха десетки хиляди изделия и чудесии, недостъпни в другите кътчета на света — там тяхното създаване се смяташе за невъзможно или нерентабилно. Минаваше покрай кръчми, ресторанти, будки, лавки и сергии, от които се носеха апетитни аромати на изискани, непознати в други кътчета на света ястия, приготвени по неизвестни никъде другаде начини, с добавки и подправки, неизвестни и неизползвани никъде другаде. Това беше Оксенфурт, пъстрото, весело, шумно и ароматно градче на чудесата, в което хитрите и инициативни хора бяха успели да намерят приложение на сухата и наглед безполезна теория, която достигаше до тях капка по капка от Университета. Това също беше и градче на развлеченията, нощния живот, непрекъснатите празненства и гуляи. По уличките денем и нощем се чуваха музика, пеене, звънтене на бокали и дрънкане на халби, защото е добре известно, че нищо не усилва жаждата повече, отколкото процесът на усвояване на знанията. Въпреки че по разпореждане на ректора беше забранено на студентите и преподавателите да пият и да гуляят, преди да се стъмни, в Оксенфурт се пиеше и гуляеше денонощно, защото е добре известно, че ако нещо може да усили жаждата още повече, отколкото процесът на усвояване на знанията, това нещо са пълните или частичните забрани.
Лютичето изкомандва тъмния си дорест кон и продължи нататък, проправяйки си път през задръстените от тълпата улички. Прекупвачи, амбулантни търговци и скитащи мошеници рекламираха на висок глас своите стоки и услуги, увеличаващи царящата наоколо суматоха.
— Калмари! Печени калмари!
— Мазило срещу циреи! Само при мен! Чудно, сигурно средство!
— Котки, ловни, вълшебни котки! Чуйте само как мяучат, добри хора!
— Амулети! Еликсири! Любовни билети и афродизиаци с гарантирано действие! От една щипка дори покойник ще се ободри! Кой иска, кой иска?
— Вадя зъби почти безболезнено! Евтино! Евтино!
— Какво значи евтино? — поинтересува се Лютичето, докато гризеше набития на шиш калмар, твърд като подметка.
— Два халера на час!
Поетът потрепери и пришпори коня с пета. Огледа се крадешком. Двамата типове, които го следяха още от кметството, спряха при бръснарницата и се направиха, че се интересуват от цените на бръснарските услуги, написани с тебешир на дъска. Не можаха да заблудят Лютичето — той знаеше от какво се интересуват в действителност.
Продължи нататък. Премина покрай високата сграда на бордея „Под розовата пъпка“, където, както знаеше, се предлагаха изискани, непознати или непопулярни в други кътчета на света услуги. Изкушението да надникне за някой друг час в сградата доведе до кратка борба между разума и характера му. Победи разумът. Лютичето въздъхна и тръгна към Университета, като се стараеше да не поглежда към кръчмите, от които долитаха отгласи от веселби.
Дума да няма, трубадурът обичаше градчето Оксенфурт.
Огледа се отново. Двамата типове не се бяха възползвали от услугите на бръснаря, макар и определено да имаха нужда от това. Сега стояха при магазин с музикални инструменти, правейки се, че се интересуват от глинените окарини. Продавачът правеше какво ли не, за да похвали стоката си, с надеждата да заработи нещо. Лютичето знаеше, че усилията му са напразни.
Насочи коня си към Портата на философите, главния вход на Академията. Бързо се справи с формалностите, свеждащи се до подписване в книгата за гости и оставяне на коня в конюшнята.
След Портата на философите го посрещна един друг свят. Територията на Университета нямаше нищо общо с обикновените градски квартали, за разлика от града тук не беше място, където се водят сражения за всяка педя земя. Тук всичко беше почти такова, каквото го бяха оставили елфите. Широки, посипани с разноцветен ситен чакъл алеи между изящни, радващи окото сгради, ажурни огради, зидове, живи плетове, канали, мостчета, лехи, зелени паркове и само тук-там по някоя огромна, унила сграда, построена в по-късни, следелфически времена. Навсякъде беше чисто, спокойно и благопристойно — тук бяха забранени всякакви форми на търговия и платени услуги, да не говорим за развлеченията и плътските наслади.