— Лекарска тайна. — Шани се усмихна още по-мило, а на Лютичето отново му се прииска най-накрая да напише балада за този тип девойки — не от най-красивите, но прекрасни; такива, които човек сънува нощем, докато същевременно забравя след пет минути онези, притежаващите класическа красота.
— Благодаря, Шани.
— Дреболия, Лютиче. До скоро. Всичко хубаво.
След като се целунаха по бузите, както е редно, поетът и медичката тръгнаха бързо в противоположни посоки — тя към Катедрата, а той към Парка на мислителите.
Мина покрай съвременната унила сграда на Катедрата по техника, наричана от студентите Deus ex machina, и свърна към Моста на Гилденщерн. Не успя да стигне далеч. Зад завоя на алеята, при лехата с бронзовия бюст на Никодемус де Бот, първия ректор на Академията, го чакаха двамата шпиони. Подобно на всички шпиони по света, те също се стараеха да не гледат събеседника си в очите и както всички шпиони на света, и те имаха обикновени и безлични лица, на които усилено се опитваха да придадат умни изражения, благодарение на което много приличаха на душевно болни маймуни.
— Поздрави от Дийкстра — каза единият от шпионите. — Да вървим.
— Подобно — отговори нагло бардът. — Вървете.
Шпионите се спогледаха, а после, без да помръдват от мястото си, се вторачиха в нецензурната дума, която някой беше надраскал с въглен върху цокъла на ректорския бюст. Лютичето въздъхна.
— Така си и мислех — каза той, нагласявайки преметната през рамо лютня. — Значи непременно трябва да отида някъде с вас? Какво да се прави. Да вървим. Вие отпред, аз — отзад. В конкретния случай възрастта трябва да отстъпи на красотата почтеното място в строя.
Дийкстра, шефът на тайните служби на крал Визимир Редански, изобщо не приличаше на шпионин. Беше особено далеч от стереотипа, според който шпионинът непременно трябва да бъде нисък, кльощав, с мише лице и дребни проницателни очички под черната качулка. Дийкстра, доколкото беше известно на Лютичето, никога не беше носил качулка и предпочиташе дрехи със светли цветове. Беше висок почти седем стъпки и сигурно не тежеше много под два центнера12. Когато скръстеше ръце на гърдите си — а той обичаше да го прави, — това изглеждаше сякаш два кашалота са се качили върху кит. Що се отнася до чертите на лицето и цвета на косата и кожата, той приличаше на току-що измито прасе. Лютичето не познаваше много хора, чиято външност можеше да бъде толкова измамна като външността на Дийкстра. Защото този приличащ на свиня гигант, който винаги създаваше впечатлението, че е сънен, безволев и умствено недоразвит, притежаваше необичайно жив ум. И немалък авторитет. Популярната в двора на крал Визимир поговорка гласеше, че ако Дийкстра твърди, че е пладне, дори и наоколо да е непрогледен мрак, то трябва да се помисли за съдбата на слънцето.
Обаче сега поетът имаше други поводи за безпокойство.
— Лютиче — рече сънено Дийкстра, скръствайки кашалотите си върху кита, — ти си пълен глупак. Ти си абсолютен идиот. Винаги ли трябва да омазваш всичко, с което се захванеш? Не може ли поне веднъж в живота си да направиш нещо както трябва? Известно ми е, че не можеш да мислиш самостоятелно. Известно ми е, че наближаваш четирийсет, изглеждаш на около трийсет, когато се представяш, лъжеш, че си малко над двайсет, а постъпваш така, сякаш си на малко над десет. Тъй като знам това, винаги ти давам възможно най-точните указания. Казвам ти какво трябва да направиш, кога трябва да го направиш и по какъв начин. И винаги имам усещането, че говоря на стената.
— А аз — отговори поетът, набирайки дързост — постоянно имам усещането, че говориш само за да упражняваш мускулите на устните и езика си. Да преминем към конкретните неща, елиминирай от речта си метафорите и празното красноречие. За какво става въпрос този път?
Седяха пред голяма дъбова маса, между стелажи, отрупани с книги и навити пергаменти, на най-високия етаж на ректората, в дадени под наем помещения, които Дийкстра шеговито наричаше Катедра по най-нова история, а Лютичето — Катедра по сравнителен шпионаж и приложна диверсия. Бяха четирима: освен Дийкстра и поета в разговора участваха още две лица. Едното от тях беше, както обикновено, Ори Ройвен, старият и вечно настинал секретар на шефа на реданските шпиони. Другото лице беше необичайно.
— Много добре знаеш какво имам предвид — каза студено Дийкстра. — Но понеже ти доставя удоволствие да се правиш на идиот, няма да ти развалям забавлението и ще ти обясня всичко с прости думи. А може би ти искаш да се възползваш от тази привилегия, Филипа?
Лютичето хвърли поглед към мълчалата до момента необичайна четвърта личност в стаята. Филипа Ейлхарт сигурно беше дошла в Оксенфурт неотдавна или възнамеряваше да си тръгне веднага, защото не беше с рокля, не носеше любимите си скъпоценности с ахати и не беше ярко гримирана. Носеше къс мъжки кафтан, гамаши и високи ботуши — костюм, който поетът наричаше „полеви“. Тъмните коси на магьосницата, обикновено разпуснати и разрошени в живописен безпорядък, сега бяха сресани и завързани с лента на тила.