Дийкстра не помръдна, но от начина, по който погледна магьосницата, Лютичето разбра, че е смаян. Въпросите явно бяха зададени преждевременно. И не от когото трябва. Създаваше се впечатлението, че са прибързани и необмислени.
Проблемът беше там, че Филипа Ейлхарт можеше да бъде заподозряна във всичко, но не и в прибързаност и импулсивност.
— Съжалявам — отговори Лютичето, — но не знам отговора на нито един от въпросите ти. Ако можех, щях да помогна. Но не мога.
Филипа го погледна в очите.
— Лютиче — процеди тя, — ако знаеш къде се намира момичето, кажи ни. Гарантирам ти, че аз и Дийкстра ще се погрижим за нейната безопасност. Ще я предпазим от опасностите, които я заплашват.
— Не се съмнявам, че ви е грижа точно за това — излъга поетът. — Но аз наистина не знам за какво говорите. Никога не съм виждал момичето, което толкова ви интересува. А Гералт…
— Гералт — прекъсна го Дийкстра — не те е допуснал до тайната, не ти е казал нито дума, макар че, не се съмнявам, ти си го отрупал с въпроси. Интересно защо, ти как мислиш, Лютиче? Нима този простодушен и гнусящ се от шпионите добряк е усетил какъв си в действителност? Остави го на мира, Филипа, не си губи времето с него. Той не знае нищо, не се заблуждавай по важниченето му и по многозначителните му шеги. Той може да ни помогне само по един-единствен начин. Когато вещерът се покаже от скривалището си, ще се свърже с него, няма с кого другиго. Представи си, той го смята за приятел.
Лютичето вдигна бавно глава.
— Именно. Той ме смята за приятел. И, представи си, Дийкстра, не без основание. Приеми най-накрая това за сведение и си прави изводите. Направи ли си ги? Е, сега вече можеш да опиташ с шантажа.
— Е, е! — усмихна се шпионинът. — Наистина си чувствителен на тази тема. Не се обиждай, поете. Пошегувах се. Шантаж между нас, приятелите? И дума да не става. А на твоя вещер, повярвай ми, не му желая злото и не искам да му навредя. Кой знае, може даже да се договорим за нещо взаимно изгодно? Но за да се случи това, трябва да се срещнем. Когато той се появи, доведи го при мен. Много те моля, Лютиче. Много те моля. Разбираш ли колко много?
Трубадурът изсумтя.
— Разбирам колко много.
— Иска ми се да вярвам, че това е истина. А сега си тръгвай. Ори, изпрати господин трубадура до изхода.
— Всичко хубаво. — Лютичето се изправи. — Желая ти успех в работата и в личния живот. Моите почитания, Филипа. А, Дийкстра! Агентите ти, които са се залепили за мен. Отзови ги.
— Разбира се — излъга шпионинът. — Ще ги отзова. Не ми ли вярваш?
— Че как — излъга на свой ред поетът. — Вярвам ти.
Лютичето остана на територията на Академията до вечерта. През цялото време се оглеждаше внимателно, но не забеляза шпиони. И точно това го безпокоеше най-много.
В Катедрата по трубадурство изслуша една лекция по класическа поезия. После подремна сладко на семинара по съвременна поезия. Събуди го един познат бакалавър и двамата отидоха в Катедрата по философия, за да вземат участие в продължителна бурна дискусия на тема „Същност и произход на живота“. Още преди да се стъмни, половината участници в диспута бяха мъртвопияни, а останалите се готвеха за ръкопашен бой, прекъсваха се взаимно и вдигаха неописуема врява. Всичко това устройваше поета.
Измъкна се незабележимо на таванския етаж, излезе през капандурата, спусна се по водосточната тръба върху покрива на библиотеката, скочи върху покрива на лечебницата, като за малко не си счупи крака. Оттам се добра до градината, прилепена до зида. Сред гъстите касисови храсти откри дупка, която сам беше разширил в студентските си години. Отвъд дупката вече беше градчето Оксенфурт.
Лютичето се смеси с тълпата, после бързо се прехвърли в страничните улички и започна да ги обикаля като преследван от хрътки заек. Когато достигна до един навес за каруци, се скри в сенките и изчака поне половин час. След като не забеляза нищо подозрително, се качи по стълбите на тавана, скочи до покрива на къщата на един свой познат пивовар, Волфганг Амадеус Козобрад. Вкопчи се в обраслите с мъх керемиди и успя да се добере до прозореца на мансардата отдолу. В стаята зад прозорчето светеше газена лампа. Лютичето почука по оловната рамка. Прозорчето не беше затворено и се поддаде при лекия натиск.