— Гералт! Хей, Гералт!
— Лютиче? Почакай… Не влизай, моля те…
— Как така да не влизам? Какво означава това да не влизам? — поетът бутна прозорчето. — Не си сам, така ли? Да не би точно сега да оправяш някоя?
Без да дочака отговора и без изобщо да се нуждае от него, Лютичето се качи върху перваза, като събори наредените там ябълки и лукови глави.
— Гералт… — изпъшка той и веднага млъкна. А после изруга полугласно, вторачен в светлозелената медицинска престилка, захвърлена на пода. Отвори уста смаяно и изруга още веднъж. Всичко можеше да очаква. Но не и това.
— Шани… — поклати глава той. — Да ме…
— Без коментари, моля. — Вещерът се надигна и седна на леглото. А Шани издърпа чаршафа и се покри чак до чипото носле.
— Е, влизай. — Гералт се пресегна към панталона си. — Щом влизаш през прозореца, значи работата е сериозна. Защото, ако не е сериозна, веднага ще те изхвърля обратно навън.
Лютичето слезе от перваза, като събори останалите луковици. Придърпа с крак едно столче, седна. Вещерът вдигна от пода дрехите — и своите, и на Шани. Физиономията му беше сконфузена. Облече се безмълвно. Медичката, криеща се зад гърба му, закопчаваше ризата си. Поетът я разглеждаше безсрамно, мислено търсейки сравнения и рими за кожата й, златиста под светлината на лампата, и за малките й гърди.
— Е, какво има, Лютиче? — Вещерът закачи скобите на ботушите си. — Казвай.
— Събирай си багажа — отговори поетът сухо. — Трябва да тръгнем спешно.
— Колко спешно?
— Много спешно.
— Шани… — изкашля се Гералт. — Шани ми каза за шпионите, които са те следили. Измъкнал си се от тях, както разбирам?
— Нищо не разбираш.
— Риенс?
— Още по-лошо.
— В такъв случай наистина не разбирам… Момент. Реданците? Третогор? Дийкстра?
— Позна.
— Това още не е повод…
— Това вече е повод! — прекъсна го Лютичето. — Тях не ги интересува Риенс, Гералт. Интересуват ги Йенефер и момичето. Дийкстра иска да знае къде са те. Ще те принуди да му кажеш. Сега разбираш ли?
— Сега — да. Значи се омитаме. Как, през прозореца ли?
— Няма друг начин. Шани? Ще се справиш ли?
Медичката изпъна престилката си и каза:
— Това не е първият прозорец през живота ми.
— Не се съмнявам. — Поетът я изгледа внимателно, надявайки се, че ще успее да намери успешна рима или метафора за руменината по лицето й, но не успя. Видя само весели пламъчета в кафявите й очи и безсрамна усмивка.
На перваза кацна безшумно голяма сива сова. Шани тихо извика. Гералт посегна към меча си.
— Не ставай глупава, Филипа — каза Лютичето.
Совата изчезна, а на нейно място се появи неловко приклекналата Филипа Ейлхарт. Магьосницата веднага скочи в стаята си, като оправи дрехите си и косата си.
— Добър вечер — изрече тя студено. — Представи ме, Лютиче.
— Гералт от Ривия, Шани от Медицинския. А совата, която толкова ловко летеше подир мен, изобщо не е сова, а Филипа Ейлхарт от Съвета на магьосниците, понастоящем служеща на крал Визимир, украшението на двореца в Третогор. Жалко, че имаме само едно кресло.
— Напълно достатъчно е. — Магьосницата седна на освободеното от трубадура столче и огледа мрачно присъстващите, като задържа погледа си по-продължително върху Шани. Лютичето видя смаяно как медичката изведнъж се изчерви.
— По принцип това, заради което съм дошла, засяга изключително Гералт от Ривия — започна Филипа след кратко мълчание. — Обаче разбирам, че ще е нетактично да гоня някого оттук, така че…
— Аз мога да си тръгна — каза неуверено Шани.
— Не можеш — промърмори Гералт. — Никой не може, докато ситуацията не се изясни. Прав ли съм, госпожо Ейлхарт?
— За теб съм просто Филипа — усмихна се магьосницата. — Да оставим настрана етикета. И няма нужда никой да излиза, никой не ми пречи. Най-много нечие присъствие да ме изненадва, но какво пък — животът е безкрайна поредица от изненади… както казваше една моя позната. Наша обща позната, Гералт. Медицина ли учиш, Шани? Кой курс си?
— Трети — измънка девойката.
— Ах! — Филипа Ейлхарт гледаше не в нея, а във вещера. — Седемнайсет години, каква хубава възраст. Какво ли не би дала Йенефер, за да бъде отново на толкова. Как мислиш, Гералт? Впрочем при първа възможност ще я попитам лично.
Вещерът се усмихна неприятно.
— Не се съмнявам, че ще я попиташ. Не се съмнявам и че ще съпроводиш въпроса си с коментари. Не се съмнявам също, че това ще ти бъде много забавно. А сега да преминем към работата, моля.
— Правилно — кимна магьосницата със сериозно изражение. — Сега му е времето. А ти нямаш много време. Вероятно Лютичето вече е успял да ти предаде, че Дийкстра изведнъж изпита желание да се срещне с теб и да поговорите с цел установяване на местоположението на някакво момиче. Дийкстра има заповеди от крал Визимир по този въпрос, така че ще настоява много да му посочиш това място.