Выбрать главу

Лицето на младия рицар дори не трепна, не помръдна нито едно от перата, украсяващи притиснатия до бедрата му шлем.

— Аз никога не лъжа никого, никому не давам напразни надежди — продължи мъжът. — Затова знай, че можеш да имаш някакви надежди да си спасиш шията от брадвата на палача само ако този път не допуснеш грешка. Шансовете ти за пълно помилване са малки. А шанс да забравя и да ти простя… няма.

Младият рицар с черната ризница и този път не потрепна, но Коехорн забеляза как проблеснаха очите му. „Не вярва — помисли си маршалът. — Не вярва и греши. Допуска огромна грешка.“

— Нареждам ти да бъдеш много внимателен — продължи мъжът. — На теб също, Коехорн. И за теб ще важат заповедите, които ще дам след малко. След минута. Трябва да помисля още за тяхното съдържание и форма.

Маршал Мено Коехорн, наместник на провинция Цинтра и бъдещ главнокомандващ на армията в Дол Ангра, вдигна глава, изпъна се и сложи длан върху ръкохватката на меча. Точно същата поза зае и рицарят с черна броня и шлем с криле на хищна птица. Двамата чакаха. Безмълвно. Търпеливо. Както и трябва да се чакат заповеди, над съдържанието и формата на които размишлява императорът на Нилфгард, Емхир вар Емрейс, Deithwen Addan yn Cam aep Morvudd, Белия Пламък, Танцуващ на Гробовете на Враговете си.

* * *

Цири се събуди.

Лежеше, или по-скоро беше полуседнала, с глава, облегната на няколко възглавници. Компресът на главата й вече беше топъл и само леко влажен. Тя го отхвърли встрани, неспособна да понесе неприятната тежест и паренето върху кожата си. Дишаше с усилие. Гърлото й беше пресъхнало, носът й почти изцяло беше запушен от съсирената кръв. Но еликсирите и заклинанията бяха подействали — болката, която преди няколко часа размътваше погледа й и раздираше черепа й, беше изчезнала, отстъпила, останали бяха само пулсирането и усещането за натиск в слепоочията.

Внимателно докосна носа си с върха на пръста. Вече не кървеше.

„Ама че странен сън — помисли си тя. — Първият сън от толкова дни. Първият, в който не ме беше страх. Бях… наблюдател. Виждах всичко сякаш от планина, от високо… Сякаш бях птица… Нощна птица…

Сън, в който видях Гералт.

В този сън беше нощ. И валеше, дъждът мръщеше повърхността на водата в канала, почукваше по керемидите на къщите и по стрехите на сараите, блестеше върху дъските на верандите и мостчетата, на палубите на лодките и корабчетата… И там беше Гералт. Не беше сам. С него имаше един мъж със смешна шапка с перо, мокро и увиснало. И Слаба девойка със зелена престилка с качулка… Тримата вървяха бавно и внимателно по мокрия паваж… А аз ги виждах отгоре. Сякаш бях птица. Нощна птица…“

Гералт се спря. Попита:

Далеч ли е още?

Не, отговори слабата девойка, тръскайки водата от зелената си престилка. Почти пристигнахме… Хей, Лютиче, не изоставай отзад, ще се загубиш в тези улички…

А къде, по дяволите, е Филипа? Току-що я видях, летеше над канала… Ама че отвратително време… Да вървим. Води, Шани. Между другото откъде го познаваш този знахар? Какво те свързва с него?

Понякога му продавам лекарства, които крада от лабораторията. Защо ме гледаш така? Пастрокът ми едвам успява да плаща следването ми… Случва се да ми потрябват пари… А знахарят, като получи истински лекарства, лекува хората… Или поне не ги трови… Хайде, вървете.

„Странен сън — помисли си Цири. — Жалко, че се събудих. Исках да видя какво ще стане по-нататък… Да видя какво правят. Къде отиват…“

От съседната стая долитаха гласове — гласовете, които я бяха събудили. Майка Ненеке говореше бързо, тя явно беше афектирана, ядосана и вбесена.

— Ти излъга доверието ми — казваше тя. — Не биваше да допускам това. Трябваше да се досетя, че твоята антипатия към нея ще доведе до нещастие. Не биваше да ти позволявам… Та нали те познавам. Ти си бездушна и жестока, а на всичко отгоре се оказа безотговорна и небрежна. Ти измъчваш безмилостно това дете, заставяш го да полага усилия, които не е в състояние да понесе. Ти нямаш сърце, Йенефер. Наистина нямаш сърце.

Цири се заслуша, за да чуе отговора на магьосницата, нейния студен, суров и звънък глас. Искаше да чуе как ще реагира, как ще се надсмее над жрицата, как ще се подиграе на нейната прекалена загриженост. Как ще каже това, което говори обикновено — че да си магьосница не е шега работа, че това не е подходящо занимание за госпожички, направени от порцелан или от тънко стъкло. Но Йенефер отговори тихо. Толкова тихо, че момичето не само не разбра, но и не чу думите.