Знахарят Мирман се свести на пода на собствения си дом. Лежеше по гръб, завързан като овен. Тилът страшно го болеше. Спомни си, че при падането си бе ударил главата в касата на вратата. Болеше го и слепоочието, където го бяха ударили. Не можеше да се помръдне, защото върху гърдите тежко и безмилостно го притискаше висок ботуш, стегнат със скоби. Знахарят присви очи, смръщи лицето си и погледна нагоре. Ботушът принадлежеше на висок мъж с бели като мляко коси. Мирман не виждаше лицето му — то се криеше в мрака, който не можеше да се пробие от оставената на масата маслена лампа.
— Подарете ми живота — изстена Мирман. — Пощадете ме, в името на боговете… Ще ви дам парите си… Всичко ще ви дам… Ще ви покажа къде са скрити…
— Къде е Риенс, Мирман?
При звука на този глас знахарят започна да трепери. Той не беше от страхливите и малко неща можеха да го изплашат. Но в гласа на белокосия ги имаше всички тези неща. И още някои допълнителни.
С нечовешко усилие на волята знахарят успя да пребори страха, който пълзеше по вътрешностите му като отвратителен червей.
— А? — направи се на изумен той. — Какво? Кой? Как го казахте?
Мъжът се наведе и сега Мирман видя лицето му. Видя очите му. И при тази гледка вътрешностите му се свиха.
— Не извъртай, Мирман — обади се от сянката познатият глас на Шани, медичката от Университета. — Когато бях при теб преди три дни, то тук, на това столче, до тази маса, седеше някакъв тип с наметало с подплата от ондатрова кожа. Пиеше вино, а ти никога не черпиш никого, само най-близките си приятели. Започна да ме ухажва, нахално ме уговаряше да танцувам в „Трите звънчета“. Даже се наложи да го плесна през ръцете, защото се опитваше да ме опипва, спомняш ли си? А ти каза: „Остави я, господин Риенс, не я плаши. Трябва да съжителствам мирно с академичната общност и да движим общите си интереси.“ И двамата се разкикотихте, ти и твоят господин Риенс с опърлената физиономия. Така че не разигравай представления, защото тези хора не са по-глупави от теб. Говори, докато те питат учтиво.
„Ах ти, студентке, дето се правиш на много умна — помисли си знахарят. — Ти, коварна гадино, ти, развратнице, ще те намеря и ще си платиш… Само да се измъкна от тази история…“
— Какъв Риенс? — изскимтя той, извивайки се и напразно опитвайки се измъкне изпод притисналия го в гърдите ботуш. — Откъде да знам кой е той и къде е? Тук идват най-различни хора, какви ли не, как мога аз…
Белокосият се наведе още повече, бавно измъкна камата си от джоба на втория си ботуш и усили натиска на първия ботуш върху гърдите на знахаря.
— Мирман — каза той тихо. — Ако искаш, ми вярвай, ако искаш — недей. Но ако веднага не ми кажеш къде е Риенс… Ако веднага не ми разкриеш по какъв начин се свързваш с него… Ще режа късче по късче от теб и ще храня змиорките в канала. Ще започна с ушите.
В гласа на белокосия имаше нещо такова, което накара знахаря да повярва във всяка една от думите му. Мирман погледна острието на камата и осъзна, че тя е по-остра от скалпелите, с които самият той изрязваше язвите и циреите на пациентите. Така се разтрепери, че подпиращият го в гърдите ботуш започна нервно да подскача. Но мълчеше. Принуден беше да мълчи. Засега. Защото, когато Риенс се върнеше и попиташе защо го е издал, Мирман трябваше да може да покаже защо. „Едно ухо — помисли си той. — Трябва да изтърпя едно ухо. После ще кажа…“
— Защо трябва да губим време и да се цапаме с кръв? — обади се неочаквано от полумрака мек женски алт. — Защо да рискуваме той да извърта и да ни лъже? Нека аз да се заема с него с моите методи. Ще заговори толкова бързо, че ще си изкълчи езика. Дръж го така.
Знахарят започна да вие и да се мята, но белокосият го притисна с коляно в пода, хвана го за косата и изви главата му. Някой клекна отстрани. Мирман усети миризмата на парфюм и мокри птичи пера, почувства допира на пръсти по слепоочията си. Опита се да извика, но ужас скова гърлото му и той успя само да изврещи.
— Вече искаш да крещиш? — замърка по котешки мекият алт до ухото му. — Рано е, Мирман, още е рано. Още не съм започнала. Но сега ще започна. Ако еволюцията изобщо е създала някакви гънки в мозъка ти, то аз сега ще ги направя малко по-дълбоки. И тогава ще разбереш какво е да искаш да крещиш.
— Следователно кралете ни са започнали да мислят самостоятелно — каза Вилгефорц, след като изслуша сведенията. — Започнали са да планират самостоятелно, като по поразително бърз начин са еволюирали от тактическо към стратегическо мислене? Интересно. Неотдавна, при Соден, единственото, което умееха, беше да галопират с диви крясъци и вдигнат меч начело на отряда си, без дори да поглеждат дали този отряд все още е отзад, или не галопира в съвсем друга посока. А днес, моля ви се, в замъка в Хаге решават съдбата на света. Интересно. Но ако трябва да съм честен, очаквах това.