Огненият овал на телепорта засия още по-силно, бликащата от него светлина заля уличката. Вещерът усети биещата откъм портала сила, усети я още преди медальонът да започне да трепери рязко и предупредително.
Риенс също почувства изтичащата от телепорта енергия, предусети наближаващата помощ. Той извика и се дръпна като огромна риба. Гералт притисна с колена гърдите му, вдигна ръка, подреди пръсти в Знака на Аард и ги насочи към пламтящия портал. Това беше грешка.
От портала не излезе никой. От него само се изтръгна сила, която беше погълната от Риенс.
Изпънатите пръсти на вълшебника се удължиха, превръщайки се в стоманени шипове. Те се забиха с хрущене в гърдите и раменете на Гералт. От шиповете се изтръгна енергия. Вещерът отлетя назад и се сви конвулсивно. Сътресението беше толкова голямо, че той усети и чу как хрущят и се чупят стиснатите до болка зъби. Поне два.
Риенс се опита да скочи, но веднага рухна отново на колене и запълзя към телепорта. Гералт, с усилие поемайки си въздух, измъкна от джоба на ботуша си камата. Риенс отново се огледа и изпищя. Гералт стисна камата. Беше разгневен. Страшно разгневен.
Нещо го хвана отзад, лиши го от сила, скова го. Медальонът на шията му рязко се дръпна, раненото му рамо трескаво запулсира.
На десетина крачки от него стоеше Филипа Ейлхарт. От вдигнатата й ръка струеше матова светлина — две ивици, два лъча. Те докосваха раменете му, стискаха ги със светещите си щипала. Той се дръпна рязко, но напразно. Не можеше да помръдне от мястото си. Можеше само да гледа как Риенс с неуверени крачки се добира до телепорта, пулсиращ с млечнобяла светлина.
Риенс мудно, без да бърза, стъпи в светлината на телепорта, потопи се в него като гмуркач, разтвори се и изчезна. След секунда овалът угасна, мигновено потапяйки уличката в непроницаем, гъст, кадифен мрак.
Някъде в пресечките пищяха биещи се котки. Гералт погледна меча си, вдигна го и тръгна към магьосницата.
— Защо, Филипа? Защо го направи?
Магьосницата отстъпи крачка назад. Камата, която преди миг стърчеше от главата на Тубланк Мишеле, сега беше в ръката й.
— Защо питаш? Нали знаеш отговора?
— Да — потвърди той. — Вече го знам.
— Ти си ранен, Гералт. Не чувстваш болка само защото си опиянен от вещерския еликсир, но виж как тече кръвта ти. Успокои ли се вече? Мога ли да дойда и да се погрижа за теб, без да се опасявам от нищо? По дяволите, не ме гледай така! И не се приближавай! Още една крачка, и ще се наложи… Не се приближавай! Моля те! Не искам да ти причиня нищо лошо, но ако се приближиш…
— Филипа! — извика Лютичето, все още удържайки плачещата Шани. — Полудя ли?
— Не — изрече с усилие вещерът. — Разсъдъкът й си е съвсем наред. И тя много добре знае какво прави. През цялото време знаеше какво прави. Използва ни. Предаде ни. Измами ни…
— Успокой се! — повтори Филипа Ейлхарт. — Не разбираш това и няма как да го разбираш. Трябваше да направя това, което направих. И не ме наричай предателка. Защото постъпих така, за да не предам дело, много по-важно, отколкото можеш да си представиш. Толкова важно дело, че когато бях изправена пред избор, се наложи без колебание да пожертвам заради него всички по-дребни и незначителни дела. Гералт, по дяволите, ние си говорим, а ти стоиш и кръвта ти изтича. Успокой се и позволи аз и Шани да се погрижим за теб.
— Тя е права! — извика Лютичето. — Ти си ранен, по дяволите! Трябва да те превържем и да се омитаме оттук! И по-късно можете да се карате!
— Ти и твоето важно дело… — Вещерът, без да обръща внимание на трубадура, пристъпи напред. — Твоето важно дело, Филипа, и твоят избор, беше да убиеш хладнокръвно с камата ранения, след като ти беше казал всичко, което искаше да знаеш, но което аз не биваше да узнавам. Твоето важно дело, Филипа, беше да позволиш на Риенс да избяга, за да не би случайно да ми каже името на работодателя си. И за да може да продължи да убива. Твоето важно дело са труповете, които не би трябвало да ги има. Прости ми, не се изразих правилно. Не труповете — трябваше да кажа дребните и незначителни дела.
— Знаех, че няма да разбереш.
— Няма да разбера, наистина. Никога. Но знам за какво става въпрос. Вашите велики дела, вашите войни, вашата борба за спасение на света… Вашата цел, която оправдава средствата… Заслушай се, Филипа. Чуваш ли тези крясъци? Тези котки се бият заради техните велики дела. За абсолютната власт над купчина боклуци. Това не е шега работа, там се лее кръв и летят късове козина. Там се води война. Но мен тези две войни, котешката и вашата, не ме засягат ни най-малко.
— Само така ти се струва — изсъска магьосницата. — Всичко това ще засегне и теб, при това много по-рано, отколкото предполагаш. И ти ще се изправиш пред необходимостта да направиш избор. Ти си се забъркал с предопределението много по-надълбоко, отколкото очакваш, мили мой. Мислеше, че си поел опеката над дете, малко момиче. Сгрешил си. Ти си приютил пламъка, от който всеки момент може да се подпали нашият свят. Нашият свят — моят, твоят, на останалите. И ще ти се наложи да избираш. Като мен. Като Трис Мериголд. Както на Йенефер й се е наложило да избира. Защото Йенефер вече е направила избора си. Твоето предопределение е в ръцете й, вещерю. Ти сам й го даде.