Когато Криана осъзна истината, светът около нея почерня и изчезна, повличайки я в дълбоки черни въртопи, от които нямаше измъкване, все по-дълбоко и все по-дълбоко. Обаче ритникът, който се заби в кръста й, я извади от вцепенението.
— Май веднъж вече ти казах, че спа достатъчно. Отварата, която купихме от онази вещица, явно ти е дошла в повече. Отсега нататък ще спиш само тогава, когато аз ти позволя — ако ти позволя — поправи се той, — пачавро.
— Но защо? Защо? — недоумяващо попита девойката.
— Не знаеш ли? Не знаеш?!? — отвратителната му физиономия се наведе към нея и зловонният му дъх нахлу в носа й. — Именно твоят брат и баща ти ме вкараха в тъмницата. Те са виновни за всичко, което ми се случи там, за всички ужасни неща, които трябваше да преживея — зъбите му изскърцаха. — И аз ги преживях. Преборих се. Това, което не успя да ме убие, ме направи още по-силен. И жаден за разплата.
— Но те винаги…
— Какво? Са служели на закона ли? Да върви по дяволите този закон! Не аз съм виновен, че умирах от глад, че трябваше да прося по улиците, надявайки се на фалшивото милосърдие на богаташите като теб — той я заплю. — Когато ме взеха на онзи кораб, мислех, че ще умра. Всичко ми се струваше толкова непосилно и тежко. Не след дълго обаче видях, че пиратите са хора, които ценят смелостта, приятелството и верността. Те станаха моето ново семейство, там намерих всичко онова, което ми беше отказвано в Стигия. И аз им се отплащах с храбростта и силата си, додето не настъпи онзи трижди проклет час, когато войниците на брат ти не ни победиха с вероломство, а после баща ти ни прати да изгнием в зандана. Затова и си платиха. Сега домът ви е изпепелен до основи, семейството ти е изклано, с жената на брат ти се позабавлявахме доста пъти, преди да умре — любимото ти братче гледаше с ей такива очи как се качваме отгоре й един подир друг, а после и на него се изредихме. Слугите избихме, а тези слугини, които не бяха много дърти и грозни, взехме с нас на кораба. Сега те участват в невероятни представления — всяка вечер избираме по една, събличаме я гола пред целия екипаж, изреждаме й се всички, след което я хвърляме в океана, за радост на акулите.
Момичето стоеше с широко отворени очи и още не можеше да повярва на онова, което чува. Възможно ли беше целият й досегашен свят, всичко, което бе имало значение за нея, да е мъртво и безвъзвратно изгубено? С какво бе заслужила подобна участ? Защо боговете й причиняваха това?
— Сигурно се питаш, защо си още жива, а, малка мръснице? Ще ти кажа — защото за теб реших да оставя най-интересната част. Това, което чу досега, е нищо в сравнение с онова, което ще сполети теб и тясната ти непокътната…
Силен трус разтърси палубата. Пиратът залитна, но бързо възстанови равновесието си. Криана изплозва прекъсването, за да попита:
— К-к-къде ме в-водите?
— Поддържаме курс към Бархарския архипелаг, пачавро. Навярно си чувала за него — страховитото свърталище на корсарите и пиратите. Попаднеш ли веднъж там, вече няма измъкване. Ще си стоиш на островите, докато пукнеш, мръснице! А в един момент със сигурност ще ти се прииска, защото там ще ти се изредят повече мъже, отколкото си виждала някога в скапания си живот!
Едноокият се приближи до нея, а на устните му бе разцъфнала лукава усмивка.
— Впрочем, мисля, че е добре да започнеш да свикваш още отсега, нали така, малка курво? — рече той, а междувременно ръцете му взеха да развързват лекьосания му пояс.
Втори трус разтърси кораба. Мъжът изпсува, обърна се към стената вдясно от него и вдигна капака на малкото прозорче. През отвора Криана успя да мерне частица от необятната океанска шир, разстлала се под обсипаното с леденостудени звезди нощно небе. Искрящата чернота на морските талази беше толкова омагьосваща, че на нея й се прииска да е навън, сред тях, да усети пречистващата им студена прегръдка и да се отпусне в обятията им. По-дълбоко и по-дълбоко, по-надолу и по-надолу.
Унесът й бе нарушен от гръмкото изругаване на обезобразения. Той отвори вратата с внезапно движение, изхвърча навън и я затръшна зад гърба си. Криана успя да чуе неясните викове на моряците отвън, над които доминираше стържещият крясък на едноокия. Нещо ставаше, но какво?
Момичето се опита да пропълзи по-близо до прозорчето. Застана така, че китките й да са максимално близо до стената, където бяха завързани въжетата, и надзърна през неголемия отвор. Океанът се простираше пред погледа й, спокоен и величествен, а белите пенести вълни се разбиваха в бордовете с невъзмутимо постоянство. За миг като че ли й се стори, че зърна нещо като светещо островче на стотина метра от кораба, но когато примигна, от него нямаше и помен.