Дейвид Хеър
Кръвта на мага
„Квартет за Лунните приливи и отливи“, книга първа
Посвещавам тази книга на съпругата си Кери.
Голям щастливец съм!
Също и с много любов на Брендбн и Мелиса, моите деца; на търпеливите ми тестови читатели (вие си знаете) и на приятели и роднини навсякъде по света.
И здравей, Джейсън Айзъкс.
Тази творба е художествено произведение. Описаните имена, персонажи, места и случки са продукт на въображението на автора. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавление и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания.
Пролог
Мрежата от души
Съдбата на Мъртвите
Какво се случва, когато душата напусне тялото? Дали настъпва Рай или пък Вечни мъки? Може би има прераждане? Или Единство с божественото. Или пък потъваме в Забвение. Всеки от тези варианти, а и много други съществуват в различните вероизповедания на човечеството. Но ние, от Ордо Коструо, проповядваме, че когато душата се отдели от тялото, тя остава известно време тук, на Урте, като безплътно привидение. Можем само да предполагате дали след това просто изчезва или преминава в друго пространство и време. Едно обаче знаем със сигурност и това е, че магът може да влиза в контакт с тези привидения, да достига до знанията и усещанията на душите. Милиони от тях бродят по земите ни. Посредством комуникацията с тях е теоретически възможно да бъдеш наясно с почти всичко, което се случва на Урте.
Слънчевите лъчи се процеждаха през пукнатините в източните планини, а от бунището се разнасяше тих плач. Купчините боклук се стелеха на пътя на вятъра, струпани край няколко порутени кирпичени къщурки. Треперещият писък се носеше из въздуха, приканваше хищниците. Скоро се появи чакал, дебнещ и душещ предпазливо. В далечината други негови себеподобни виеха и скимтяха, но тъй близо до жертвата си, той се движеше притихнал.
И ето: сред отпадъците и мръсотията лежеше повит в пелени вързоп, разклащан от леки конвулсии, а малки кафеникави крачета ритаха свободно. Чакалът се огледа и продължи да пристъпва бавно напред. Беззащитното новородено застина щом звярът се надвеси над него. Все още не можеше да осъзнае, че съществото, държало го доскоро в топлата си прегръдка, никога нямаше да се завърне. Малкото създание беше жадно, а студът хапеше все по-силно.
Звярът не виждаше дете пред себе си, а храна. Той отвори широко паст.
Миг по-късно чакалът летеше във въздуха, а задните му крака се удариха силно в огромна скала. Животното се сгърчи в агония и опита да избяга като се свлече надолу по същия този склон, който така грациозно беше изкачило, а очите му се стрелкаха напосоки в търсене на опасността, която така и не бе успяло да надуши. Единият му заден крак беше разбит на парченца; не успя да стигне далеч.
Дрипава маса, увита в парцали, се надигна и заприплъзва към звяра, който, оголил заби, ръмжеше срещу ръка, която се насочи с камък срещу него, повдигна се и се стовари отгоре му. Чу се приглушен пукот и се разплиска кръв. Изпод мръсните дрипи се появи грубото лице на старица с плътна, твърда коса. Тя се наведе към чакала, докато устните ѝ почти докоснаха муцуната му.
И вдиша.
По-късно на същия ден старицата седеше с присвити под себе си крака в пещера, извисяваща се над пуста долина. Земята беше суха и напукана, а сенките и отблясъците на светлината играеха по голите скали. Тя живееше сама, без другиго, който да сбърчи нос, погнусен от неприятната ѝ миризма на нечисто, или да отвърне очи от съсухреното ѝ лице. Кожата ѝ беше тъмна и суха, сплъстените ѝ коси бяха посивели, но въпреки това се носеше с леки, отмерени движения, докато наклаждаше огъня. Пушекът съобразително бе отвеждан навън през пукнатина в скалата — един от многото ѝ племенници беше издълбал комин и макар и в момента да не можеше да се сети за неговото име, лицето му изплува в съзнанието ѝ.
Периодично тя загребваше с лъжица вода и я изсипваше в присвитите устенца на новороденото, едно от десетките деца, изоставяни всяка година от жителите на селото, нежелани, обречени още от първата си глътка въздух. От нея единствено искаха да ги изпрати по пътя им към другия свят. Хората от селото я почитаха като светица и често търсеха нейната помощ; скриптуалистите се примиряваха с присъствието ѝ, често въобще не ѝ обръщаха внимание — все пак и те имаха своите грижи, свой вид смърт, на която да дават покой. Случваше се от време на време някой самозванец да се опита да прокуди „джадугара“ — вещицата, но рядко успяваше да го стори за дълго — отхвърлянето ѝ често завършваше със злополуки. А ако пристигнеха на тълпи, тя бе почти неоткриваема.