За момент ѝ се прииска да остане тук след като всичко приключи, но знаеше много добре, че е невъзможно. Влюби се от пръв поглед в пустините, пясъците отекваха в една празнина у нея. Това място страшно ще ми липсва — дори смрадта на тържището, където мъжете пикаят върху стените и всеки вид боклук е зарязан да изгние, тук, където животинските изпражнения са гориво, а хората се къпят в реката, която прилича на отводнителен канал. Но ароматът на кафе се носеше в утринния въздух; усещаше го даже тук на кулата, а цветовете на коприната, виковете на търговците и вездесъщото напяване и молитвите на свещениците… те бяха обладали съзнанието ѝ завинаги.
Докато отпиваше на малки глътки от ароматното кафе, тя се опита да си представи влажните и мрачни родни земи, но картина не изникваше. Брокена беше прекалено ярка, не позволяваше подобни мисли. Утрото бе хладно и ниска мъгла, примесена с пушек от лагерни огньове, се носеше над широките пустинни земи. Зимата наближаваше, въпреки че дните все още бяха горещи. Дъждовният сезон бе приключил за 927-ма; дъжд нямаше да завали преди юлсепт догодина, а тогава вече ще е настъпил Лунният отлив, мостът Левиатан ще се е издигнал от морето, а войната отново щеше да залее Урте.
Тъкмо щеше да се извърне, когато малък беловежд дрозд запърха с криле и изписука приветливо преди да кацне на перваза. Без да се уплаши нито за миг, птичката остави Елена да извади бележката от малка торбичка, прикрепена за крачето му. Още върху нея разпозна магическите инициали на Гървон Гейл и образът му лумна в съзнанието ѝ — строен, свободен и самоуверен. Моят любовник — дали мога все още да го нарека така, след като не сме се виждали вече от година? Във всеки случай, си остава шефът ми. Пазителят на богатствата ми.
Почти бе прибрала бележката в джоба си, без да я погледне. Не ѝ се искаше да знае каквото и да имаше да ѝ каже той. Но осъзна, че това щеше да е глупаво от нейна страна. С тежка въздишка тя разтвори хартийката. Беше кратка и ясна. Носи камъните си. Друго не бе необходимо, тези три думи казваха всичко. Носи камъните си: това беше начинът за Гървон да каже „Ще се действа скоро: стягай чантите си и бъди готова да напуснеш до второ нареждане.“
Елена си направи кратък обзор наум: спалните ѝ покои бяха почти празни, освен малко шкафче с дрехи и няколко подаръка от кралското семейство — няколко копринени джафски шала, бекира-наметало, с което да излиза навън, както и мечът ѝ. Носеше на шията си тюркоазния амулет, който помагаше за провеждането на гносиса. Не беше много, особено за живот като нейния, посветен на безкрайна битка. Разбира се, имаше и злато, равняващо се на работата през целия ѝ живот, злато… цялото в ръцете на Гървон.
Запозна се с Гървон Гейл, когато се присъедини към Горската стража на Норос през 909-та. Тогава беше на двадесет и една. Нечистокръвна дъщеря на нечистокръвни родители, тя завърши през 906-та, когато вече бе прекалено късно да се присъедини към Първия поход, нахлуващ в Йебусалим. По-голямата ѝ сестра, Тесла, участваше в него и едва не загина. Елена бе постъпила във Волсай, имперското разузнаване. До 909-та, когато вече бе очевидно, че се задава бунт, както повечето агенти, родени в Норос, и тя напусна Волсай и се присъедини към Норосийската кралска армия като разузнавач. Наскоро завърналият се от Похода Гървон Гейл бе нейният капитан. Тягостта от живота и цинизмът му му придаваха обаяние, което я караше да се усмихва, а и той единствен не се отнасяше с нея като с по-слаба, както правеха повечето. Бяха се сближили по време на общи мисии и когато веднъж тя събра кураж и влезе в палатката му през една студена дъждовна нощ, някъде на север от Кнеб, с поглед, съхранил жив ужаса на поредното клане на Бетилон, разбра, че и той се нуждаеше от нея също толкова силно, колкото и тя от него.
Бунтът беше някак странно славен, дори в падението им. Въпреки всичко, което бе видяла и сторила — и макар и да е ужасно, когато го изрича сега — на Елена ѝ бе харесало ужасно много. В поредица от изключителни победи армията на магистър-генерал Роблър бе унищожила видимо по-многобройните войски на Ронделмар, победи, които и до ден-днешен се посочваха в учебниците като видни примери за военно дело. Доверените Сиви лисици на Гейл бяха герои, народът ги укриваше и се грижеше за тях, и макар и за миг победата изглеждаше достижима, въпреки всички препятствия. Но обещаната от съседните кралства подкрепа така и не пристигна; тайнствените магове, които предричаха триумфа, се бяха изпарили и легионите на Норос постепенно бяха изолирани и обградени. Войските на Вълт капитулираха в Локхазан, оставяйки Роблър и подчинените му приклещени от наближаващата зима по високите долини, където загиваха един след друг като кучета, докато генералът също не се предаде.