Времената след Бунта бяха тежки за Елена. След две години на постоянна опасност, нормалният живот за нея бе немислим, затова и се присъедини към новата шайка на Гейл от магове-шпиони. Официално те предоставяха защита на по-заможните, но в действителност работата им беше много по-мръсна: тайно те извършваха шпионаж и убийства. Рондийците искаха да изтребят до крак отцепниците, които бяха заплашили да се включат в Бунта в Норос, и така тя се озова на страната на противника, принудена да преследва враговете на Империята. Това я тормозеше известно време, но скоро се научи да нехае. Отиваше там, където Гървон ѝ кажеше, убиваше жертвите, които той ѝ посочеше. Съвестта ѝ угасваше, а сърцето ѝ се превърна в скална буца, докато тя прерязваше гърлата на добри хора и избиваше невинни, които имаха нещастието да станат свидетели на нещо неподходящо. Превърна се в постоянно изменящ се комплект от лъжи и илюзии; освен златото, нищо друго не бе от значение. Така достигна и до сегашната си позиция, най-доходоносната от всички до сега: да защитава краля на Джавон и семейството му по време на Похода. Трябваше само да се грижи за сигурността им, дори за пръв път от години можеше да използва собственото си име.
Отне ѝ доста време да си припомни, че е нещо повече от просто едно оръжие, но децата я бяха пречупили, с инстинктивната си готовност да ѝ се доверяват, с искрените си усмивки и глупави игри, които я караха отново да се смее. Четири години, през които се почувства отново жива, през които осъзна, че животът не е просто подготовка за следващото убийство. А сега това…
Носи камъните си…
По дяволите! Та аз принадлежа тук, Гървон…
Пусна птичката да излети и се опита да прогони отровната ѝ малка бележка от съзнанието си. Започна да загрява за сутрешната си тренировка, а движенията ѝ вдигаха прах, която проблясваше в лъчите светлина, проникващи в сенчестата стая. Далечните молитвопения и граченето на гаргите постепенно стихваха, докато концентрацията ѝ се задълбочаваше. Тя се разтягаше, завърташе, риташе и удряше с юмруци във въздуха, загрявайки добре около механизъм, разположен в центъра на стаята. Най-накрая се спря, взе един дървен меч, облегнат на стената, и се обърна с лице към машината.
— Бастидо, ипо — изрече тя високо и с гносис в гласа и съоръжението оживя. От шлема в горната му част заискри бледа, кехлибарена светлина, четирите му крака се разгънаха като на паяк и задвижен от гносиса, механизмът пристъпи напред със злокобно изящество. Във всеки от четирите си „крайника“ държеше затъпени оръжия: меч, млатило, боздуган с метални шипове и копие. Под шлема имаше малък щит, който се извърташе към нея зловещо на оста си, докато тя се движеше в кръг около него. Изведнъж мечът и копието я атакуваха заедно; тя парира острието с гностичния си щит, а удара на копието спря със собствения си меч и схватката започна. В продължение на четиридесет секунди тя се хвърляше и нападаше, отблъскваше атаките срещу себе си и обикаляше в кръг, докато не нанесе удар точно в шлема и машината изпадна в мрачна неподвижност, въпреки че продължаваше да я следи просветвайки през забралото си, като напляскано детенце.
— Размазах те, Бастидо — изрече запъхтяно тя.
Повечето момичета магове отказваха да се пробват в тренировките с оръжия, а тези, които се прежалваха, обикновено бяха прекалено нежни и плахи, за да издържат до края на тежката схватка. Но Елена винаги бе мъжко момиче, израснало на село, където можеше да вилнее на свобода. Беше понесла плесници и удари, след като се бе присъединила към облагащия с физическо насилие строй, докато най-сетне не получи признанието на Майстора на острието — Батто. Тя бе единственото момиче от арканум колежа д’Етиен в Брича, което завърши с пълно отличие в битката с оръжие. Бастидо — или „Копелето“ — беше подаръкът ѝ от Батто на раздяла.
Тя се подготви и изрече:
— Бастидо, duo.
Този път машината бе по-настъпателна, ударите ѝ — по-ловки, а движенията ѝ — все по-малко схематични. Боздуганът се включи в мелето и вече три оръжия бяха постоянно насочени към Елена, която не спираше да скача и да се премята, да използва въздушен гносис, за да връхлита и да се оттегля, да отскача от стените, да отбива атаките със сила и прецизност, докато не нанесе повторен решителен удар. Беше плувнала в пот и дишаше тежко. Бастидо потрепваше сякаш разгневен и готов всеки момент да ѝ се нахвърли. Като че ли казваше: Давай, изпробвай ме на cinque.