— Няма да стане, Бастидо — ухили се тя. Беше изпробвала петата програма само веднъж и схватката приключи за броени секунди. Три зашеметяващи удара ѝ бяха счупили ръката, в която държеше меча си и две ребра и се наложи Гървон да я издърпа от боя. Не мислеше да го повтаря — щеше винаги да си остане недостижимо ниво на тази ѝ възраст. Въпреки това продължи с още една схватка, този път на tre, като няма и половин секунда след като го неутрализира, понесе силен удар с боздугана в лявото си рамо и полетя назад.
— Ей, удари ме след като те бях победила — оплака се тя.
Машината почти се усмихна самодоволно. Понякога направо изглеждаше жива.
Елена пое дълбоко дъх, накара Бастидо да се върне в ъгъла и деактивира гностичното му задвижване. Умираше от жажда и преди да излее остатъка ѝ върху главата си, изпи няколко големи глътки вода от кофа, която бе домъкнала по-рано по стълбите. Подгизналият плат прилепна към тялото ѝ, изстудявайки силно загрялата ѝ, потна кожа. Усещаше как лицето ѝ гори, представи си розовия му оттенък под луничките и бръчките си. Погледна към туниката си, плътно опъната по плоските ѝ гърди, твърдия корем и стегнатите бедра. Добре знаеше, че не се вписва в ничии представи за красота, дори и в тези на други магове, за разлика от останалите ѝ познати жени. За секунда отново я обзе силна самота, но тя я прогони с досада.
Как ще изнеса Бастидо оттук? Донесох го с мен, само защото мислех, че ще си тръгна с достойнство…
Носи камъните си… Защо? Ще си тръгнем просто така ли? Какво се случва?
Елена потрепери. Забрави. Мисли си само за парите. Загърна се с едно джафско одеяло и излезе от стаята, за да потърси баня и гореща вода.
Половин час по-късно, чиста и пременена с ефирна дълга джафска риза, която наричаха салвар, Елена придружи господарските деца до параклис на соланската вяра. Покритите с релефи стени от пясъчник бяха зацапани със сажди от горящите факли, а медните орнаменти зад олтара — образ на Слънце над Луна имаха нужда от добро излъскване. Възрастният солански жрец-друид извършваше възлияние и напяваше ритуалните заклинания, с които да призове силата на новия ден. Цялата обстановка беше скучна и натоварваща — вярно беше, че соланската вяра бе най-старата в Юрос, религия на римонците, някога доминираща на целия западен континент, но тук на изток, тя беше като младо дръвче, растящо на безплодна почва.
В параклиса се бяха събрали само дванайсет души. На предните редици седеше крал Олфъс — кожата му тъмнееше на фона на белите му къдрици и брада, добродушното му лице беше приело сериозно изражение. Той трябваше да поддържа и двете вероизповедания на Джавон — римонската соланска вяра и вярата на джафи в Амтех, което означаваше да прекарва много от времето си на колене. Елена не знаеше дали господарят ѝ изповядва от сърце някоя от тях. До него седеше съпругата му Фада, загърната с бекира-наметалото си. Беше тук по задължение, не се интересуваше изобщо от соланската вяра. Децата им бяха зад тях, увити в топли дрехи срещу студа: малкият Тимори, седемгодишният наследник шаваше отегчено. Поглеждаше към Елена от време на време и ѝ махаше с ръка, докато не го зърнеше Солинда, която веднага го смъмряше. Солинда беше най-висока сред децата, но втора по възраст, имаше кестенява коса и дълги изящни крака. Тя бе красавицата в семейството, макар че Елена харесваше повече тъмните и по-екзотични черти на Сейра. Най-голямата и покорна дъщеря бе потънала в дълбока молитва.
Колегите на Елена — Рът Сордел и Самир Тагуейн, се бяха изтегнали близо до вратата с пълно пренебрежение. И двамата изповядваха корианството и не се притесняваха да го покажат, дори и така да обидят някого. Бяха ѝ противни и се радваше, че може да е далече от тях. Трима мъже от стражата също бяха дошли с тях, двама млади подчинени стояха до вратата, а началникът им, коленичил до Елена, се молеше с тих глас. Лоренцо ди Кестрия имаше гъсти къси къдрици и грубовато красиво лице. Млад син от фамилия съюзници, той беше пристигнал в Джавон преди няколко месеца и Олфъс го назначи като част от охраната си. Ухаеше на карамфили и канела, лилавата му туника беше намачкана, но чиста. Той срещна погледа на Елена и ѝ се усмихна. Тя извърна глава. Лоренцо ѝ харесваше, но не искаше — или не можеше да си позволи — обвързвания. Не и сега. Носи камъните си…