Малворн, най-вещият от тях, вдигна надменно вежди, докато се включваха в процесията:
— Я виж ти какво е изпълзяло изпод настилката. Къде се губиш, Мърсър, да не продаваш питки на пазара?
Франсис Доробон се изкикоти:
— Да, разкарай се, Мърсър. Мястото ти е най-отзад — предполагаше се, че Доробон е законният крал на някаква си област в Антиопия.
Направо да си го взимат, помисли си Аларон, лошо им се пише на бедните езичнически нещастници. Макар и неохотно, трябваше да признае, че Малворн е както талантлив, така и със силна кръв. Последното трудно можеше да се каже за Доробон, а също така и за Сет Корион, син на всеизвестен генерал. Борон Фънт беше едър младеж, на чието чело сякаш бе изписано „свещеник“, а Кол — той си беше слузеста форма на човекоподобно.
Аларон измърмори нещо под носа си и се опита да мине покрай тях, но Малворн стовари тежката си ръка на рамото му. Беше поразително красив, излъчваше елегантен чар, с едра челюст и загар на кожата, които го правеха да изглежда с години по-голям. Черната му коса се извиваше в къдрици около ушите, а сивите му очи бяха непреклонни.
— Ей, Мърсър, виждам, че онази кучка Уебър все още се опитва да убеди баща ти да ви сгоди. Жалко, че вече не е девственица. Чукнах ѝ прозорчето миналата година. А да знаеш как плака. Беше много трогателно.
— Гледай си работата, Малворн — озъби се Аларон и избута ръката му.
Малворн се опита да го удари, гностични искри започнаха да проблясват помежду им, когато защитите им се отъркваха една в друга, а тълпата около тях се загледа с интерес в зрелището. Преди обаче боят да се разрази, маг с изражение на ястреб и дълга черна коса се намеси.
— Достатъчно! Колко пъти ще те предупреждавам, Мърсър?
— Съжалявам, магистър Файръл — Аларон сведе глава, кипейки от гняв. Файръл винаги е на страната на Малворн!
Рамон издърпа Аларон за ръката, далеч от подсмихващите им се съученици, като се опитваше да го удържи, когато кръглоликият Грон Кол се изплю в него, уверен, че няма да посмее да му отвърне пред Файръл.
Какъв прекрасен пример за благословени магове сме само!, мислеше си той като се връщаше обратно в процесията.
Преминаването на площада беше подчертано неприятно, а хората от простолюдието ги зяпаха с примесени страх и завист в очите. Момичетата се задяваха с тях, знаейки, че да родиш дете на маг беше сигурен път към замогване. Младите мъже, изпълнени с ревност пред нещо, което знаеха, че никога няма да притежават, гледаха заплашително и сърдито. Гражданите, които искрено вярваха, че маговете са създания, богопомазани от Самия Кор, се втурваха да целуват мантиите им, да се докоснат до децата им, да дадат своята и да получат тяхната благословия. Всичко това караше Аларон да настръхне.
Бедните глупаци, гледат на нас като на някакво свещено братство, благословено от божествата. Може би и самият Аларон беше смятал така преди време, но седем години сред „чистокръвните“ напълно бяха разрушили тази представа. Какъв абсурд! По-скоро сме като някоя глутница вълци. Той ненавиждаше всекиго от чистокръвните и то по най-различни причини. Малворн Андеварион бе привлекателен и надарен, много по-способен отколкото Аларон можеше и да си мечтае да бъде — а и притежаваше хъс, какъвто нямаше у никого другиго от приятелите му. Семейство Андеварион преминаваше през тежки времена и Малворн беше тяхното единствено спасение. Полагаше много усилия в колежа, както всички останали, но изгаряше от чувство за съревнование, което означава, че не спираше да мачка останалите, дори Франсис Доробон, евентуален бъдещ крал, или пък Сет Корион, син на най-великия генерал на Юрос, само за да покаже, че именно той, Малворн е Алфата. Най-много удоволствие на Малворн обаче доставяше това да тормози Аларон и затова и Аларон го мразеше също толкова, колкото и му завиждаше. Презираше и Доробон заради непрекъснатото му самодоволно дрънкане за неговата съдба, неговите права и неговите привилегии. Никоя сребърна лъжица не бе достатъчно добре лъсната за принца, който се оплакваше непрестанно, докато дори приятелите му не започваха да се дразнят.
Рамон наричаше Сет Корион „Недостатъчния син“. Магистър Хаут, учителят по история, беше отбелязал веднъж, че великите мъже често имат слабохарактерни синове, които не съумяват да поемат умело делата им след смъртта, и Рамон непрестанно припомняше заядливо на Сет тази история, без значение колко удари понасяше за това всеки път.