Борон Фънт беше престорено набожен проповедник, който постоянно се подмазваше на учителя по религия и порицаваше останалите, а най-вече Аларон, за предполагаемите им морални провинения. Ядеше по седем пъти на ден и се обличаше в широки като шатра мантии. А що се отнася до Грон Кол — той беше от момчетата, които изпробваха огнените си заклинания върху малки животинки.
Не беше най-приятната група, с която да споделиш седем години от живота си, но беше поносимо, благодарение единствено на приятелството му с Рамон и уикендите, прекарани у дома, но вече му се виждаше краят. Завършването им беше след пет седмици. Идната седмица започваха изпитите и след четиридесет дни той щеше да държи в ръце собствения си амулет, като един напълно завършен маг. Тогава щеше да се включи в Похода и да направи цяло състояние.
Аларон се разведри при тази мисъл и съумя да запази самообладание, когато Фънт и Доробон го изблъскаха на влизане в катедралата. Успя да стигне до мястото си, без да го спънат за пореден път, където се сгуши до Рамон. Тогава се появи магистър Файръл и Аларон се подготви да бъде смъмрен, но вместо това, учителят направи жест на петимата чистокръвни да го последват. Аларон се озадачи, но хубавото беше, че с Рамон нямаше да им се наложи да са близо до тях.
Следващите няколко часа проповеди и песнопения бяха същинско мъчение. Аларон се беше повлиял до голяма степен от равнодушието на баща си към религията и циничните възгледи на Рамон и съответно беше сметнал, че Кор е просто една лъжа, поддържана от маговете — той самият определено не беше виждал ангел през живота си, а когато използваше гносиса, усещаше единствено собствената си пот. Никога не се бе чувствал като „божествен“. Знаеше, че подобни мисли са недопустима ерес, която, изречена на глас, би могла да доведе до изключването му от училище, затова и ги запази за себе си и задържа главата си покорно сведена, докато отзвукът от молитвите отекваше из катедралата.
— Благословени да са маговете, докоснати от Кор, носителите на Светлината. Нека Свещеният Кор запази тяхната мощ.
— Благословен да е Светият Кориний, дарителят на Светлина, на мъдрост в сърцата ни; нека неговият облик огрява пътя ни към рая.
— Благословен да е Кор, Светата Църква, пазителят на Истинската вяра, неговата светлина озарява мракът на езичниците.
— Благословени да са Къркгард, Рицарите на Верния път; нека остриетата на Амтех треперят пред тяхната сила.
— Проклета да е Кориния, сестра и изменница на Кориний. Нека всяка жена се покае за грешните ѝ деяния.
Аларон долови, че Джина Уебър го гледа и се зачуди, дали наистина Малворн я бе обезчестил, както твърдеше. Най-вероятно лъжеше; не беше толкова лесно да хванеш момиче насаме… Но пък от друга страна, очевидно Малворн можеше да прави каквото си поиска — и определено беше способен да оскверни едно момиче от чиста злоба.
Е, това решава всичко. Нямам никакъв интерес към неговите използвани носни кърпички.
Старият свещеник приключи обръщението си като приветства губернатор Белоний Вълт. С баща като Ван и приятел като Рамон, Аларон винаги бе насърчаван да проявява ревностен интерес към политиката. Вълт беше добре познат на всички: чистокръвен маг от древно семейство, назначен по политическа линия за генерал по време на Бунта, въпреки неодобрението на всеизвестния генерал Роблър, а след това отстранен от елитните войски на легендарния военачалник. Тъкмо армията на Вълт трябвало да пази тила на Роблър, когато се предала позорно без бой при Локхазан и с това ускорила поражението на Норос. Някои казваха, че Вълт е изменил на общото дело, че в своето предателство се е продал на рондийците. Бяха отправени искания за задържането му. Други твърдяха, че войната вече е била загубена, че Вълт е спасил много човешки животи и е постлал пътя към мира, дори и с цената на това да погуби собствената си репутация. Какъв беше той тогава: опитен държавник или предател? Благодарните родители, посрещнали синовете си от затворническите лагери отново у дома след войната, го почитаха, но други, и особено тези, загубили децата си безвъзмездно, не бяха толкова милостиви.
Вълт имаше сребристи коси, като от коприна, и елегантна брада. Движенията му бяха гъвкави като на котка, а гласът му, когато проговори — изкусителен:
— Граждани на Норос, думите, който изричам днес, се носят във всеки един град, всяко селце на тази велика империя — от Ронделмар през Аргънди и Лантрис, до Верелон, Шлесен и далеч до Понтус. Този призив е от историческо значение, тъй като се отнася до приближаващия Поход.