Рамон се загледа в надгробния камък на Алво де Савиок, бащата на Робен.
— Това — отвърна той след няколко секунди.
Мраморът беше износен и напукан, а проникващият из цепнатините мъх заличаваше семейния герб — комплект ключове и думите: JEUNE ETERNAL3: завинаги млад.
— Какво?
Рамон посочи надписа:
— Виж, първата и последната буква са протрити: „Я“ и „Л“.
Аларон преглътна:
— „Я“ и „Л“ — Яриус Ленгстрит.
Рамон кимна. Извади амулета си и заоглежда саркофага.
— Ха! Видя ли това? — той изтърка мъха точно под двете букви. — Ето, виж…
Аларон се вгледа отблизо. Върху камъка беше надраскано нещо: Voco Arbendesai. Умът му веднага превключи.
— Това е вещерство — „Voco“ означава „призоваване“.
— Ами Арбендесай?
— Трябва да е име — всички духове имат имена, с които се призовават — той хвана Рамон въодушевен за рамото. — Почти го разгадахме, Рамон.
Над Алпите се спускаше здрач. Вълт усещаше високите ветрове, вдишваше свежия, хладен въздух. Най-сетне бе успял да заспи, докато колебливо докосване в съзнанието му не го разбуди отново.
<Отговорете, магистър Вълт!>
<Да, императрице?>
Вълт облиза устни.
<Къде сте, магистре?>
<Летя обратно към Норос, Ваше Величество, мога да обясня…>
<Много хубаво. Защото не съм свикнала пратениците ми просто да оставят задълженията си без обяснение. Носи се слух, че сте се изплашили и сте тръгнали незабавно, заради застрашило ви нахлуване в дома ви. Тук в Палас постоянно се споменава Локхазан. Моля ви, обяснете ми какво се случва, магистър Вълт.>
Докато говореше, хватът ѝ над съзнанието му се затегна и той изпита вледеняващия страх, че тя може да се пресегне от кулата си в Палас и да разкъса главата му отвътре. Той заздрави защитите си, издигайки нова преграда в съзнанието си, но без да нарушава нейния контрол, а просто като подготовка да посрещне последвали опити за настъпление. Едва тогава можеше да започне да мисли с разсъдъка си.
Трябваше да измисли нещо близко до истината, но не и да ѝ каже самата истина — това бе недопустимо. Залозите бяха прекалено високи.
<Имало е пробив в сигурността на губернаторския дворец в Норостийн, императрице. Възможно е да е била открадната жизнено важна информация за империята.>
Тя отвърна с равен, но загрижен тон:
<И каква е тази информация, магистре?>
<Все още не е установено. Усетих нахлуването и се опитах да го проследя. Почти бях уловил нарушителите с гностичното си гадаене, но някой прекъсна връзката.>
<Значи тези крадци са доста талантливи, магистре. Сигурно сте разтревожен.>
<Притеснително е, Ваше Величество. Малцина биха били способни на подобно нещо.>
<Има ли заподозрени?>
<Докато не кацна в града и не чуя доклада за ситуацията, не.> Той очакваше недоволство от нейна страна, но когато тя отново заговори, тонът ѝ остана отчетливо приветлив.
<Норосийците сигурно са ми слабост, магистър Вълт. Простих на колегата ви Гейл вече два пъти, а сега правя същото и за вас. Очаквам подробен доклад. Дръжте ме в течение по въпроса. Списъкът с имената на способните на подобно безчинство може и да не е дълъг, но предполагам, че присъствието на определени хора в него е притеснително.>
<И аз съм подобаващо притеснен, императрице.>
Тя се засмя.
<Сигурна съм, че сте. Нека това притеснение задвижи стремежа ви да разрешите проблема възможно най-бързо. Но държа да отбележа, магистре, не съм много щастлива, че изоставихте задълженията си по този начин. Разтревожили сте гарнизона в Йебусалим, а изплашените мъже често вземат лоши решения. Няма да забравя случилото се. Открийте крадците и разрешете проблема. Дръжте ме в течение.>
<Да, Ваше Величество> отвърна той, но тя вече си бе отишла.
На следващата сутрин Аларон закусваше сам по-рано от обикновеното. Ким все още спеше, а Рамон отново бе отишъл към пристанищните кули, но Аларон едва бе преполовил кашата си, когато приятелят му връхлетя в къщата с думите:
— Трябва да вървим, Аларон, очаква се губернаторът да пристигне довечера. Незабавно трябва да ви отведем с генерала в онова мазе…
Неизбежността се стовари върху Аларон като удар в корема, но Рамон не му остави време за размишления. Явно бягството в последната минута беше разпространена практика при силацианците.
— Хайде, Ал, да действаме!
По мръкване Аларон вече беше на четири метра под земята, в тайно мазе под изоставена порутена барака. Седнал на купчина чували, той вече се питаше как, по дяволите, ще оцелее през настъпващата нощ на това място — дълбоко под земята, единствено с генерала и няколко книги за компания. Поне с помощта на гностичен огън успя да се отърве от бълхите наоколо. Оттук насетне обаче животът вероятно щеше да е доста безнадежден.