— Мда… може би е по-откачен и от нас — той се вгледа в спящия Ленгстрит. — Трябва да вървя. И двамата се нуждаем от сън за тазвечерното призоваване.
— И може би за битка с необуздан даемон, ако се проваля — добави Аларон притеснено.
— Или пък за сражение с Вълт, Файръл, Мьорин и половината Стража — безгрижно заключи Рамон.
Аларон го погледна обезнадеждено:
— Съжалявам, Рамон. Не трябваше да взимам онзи свитък, знам…
— Стореното-строено, Ал. Оттук насетне трябва да сме по-внимателни — Рамон се изправи и го потупа по рамото. — Не се втрещявай, amici. Почти успяхме. Тази нощ!
Аларон го издърпа в груба прегръдка:
— Благодаря ти, приятелю, благодаря за всичко. Без теб вече щях да съм мъртъв.
Рамон го изгледа раздразнено:
— Не ме разплаквай, Ал.
Аларон го прегърна отново:
— Не се шегувам, Рамон. Ти си най-добрият ми приятел.
— И ти на мен, Ал. Но си оставаш пълен глупак — Рамон го бутна от себе си. — Какво ли говори това за мен?
Аларон се опита да се отърси от чувството за клаустрофобия, когато капакът се затръшна над него. Настани се в тъмнината, сам с притихналия генерал. Замисли се за Ким, която се грижеше за майка му и им изпрати любовта си. Ненавиждаше Църквата и щеше да е лицемерно да се моли, но истинският ужас за това, какво ще се случи с любимите му хора, го поставяше на прага да прекрачи предубежденията си.
Пазете се всички. Моля ви, пазете се…
Понесен от суровия северен вятър, Вълт пристигна в Норостийн преди изгрев. Изправи се замаяно и изпъна крайници, докато корабът кацаше на павираната тераса над града. Въздушните магове, които бяха поели пилотирането без продължителни спирки от Понтус до тук, се изтърколиха по гръб на палубата и изстенаха — облекчението им не можеше да се опише с думи. Бяха задоволили очакванията му, дори ги бяха надминали. Блясъкът на звездите се отразяваше в заснежените склонове на Алпите, възправящи се на хиляди метри над тях — преградата към юга, към трона, който надвисваше отгоре им, неумолимо като самата Императрица майка.
Вълт подхвърли торба със злато на палубата и си тръгна. Нека да се избият за него — така управляваше той подчинените си. Нека вълците да се разкъсат един друг, а победителят щеше да му служи. Така бе открил и Гървон Гейл, и Дарий Файръл. А ето сега Файръл го очакваше послушно.
— Господарю! — поклони се той.
— Дарий — той постави ръка на рамото му, след което се отдръпна леко. — Разкажи ми, приятелю. Какво обяснение ти даде Грон Кол за това безумие?
— Почти никакво, господарю. Твърди, че е препил и е проспал всичко — обясни подигравателно Файръл.
— Така ли било?
Файръл се намръщи:
— Спомените му са подправени, сигурно никога няма да разберем какво е правил наистина. Трудно е да се възстанови истината след пренаписване на съзнанието.
Вълт присви очи:
— Кой го е направил?
— Някой достатъчно умел, че да покрие последиците от действията си. Страхувам се, че следата е избледняла.
Вълт прочисти раздразнено гърлото си. Както и очаквах и все пак много неприятно.
— Заведи ме в резиденцията ми. Трябва да установя какво е откраднато.
В безвременната тъмнина на скривалището си, Аларон усети опита да го открият чрез гностично гадаене. Докосването беше едва доловимо, а земната маса над него блокира заклинанието. Умението на ясновидството произтичаше от въздушния гносис и затова Земята можеше да го неутрализира — най-простият начин за един немаг да избяга от зрението на мага беше да се скрие под земята. Римонците не го бяха осъзнали навреме, за да се спасят, но със своите естествени планински крепости, силацианците се учеха бързо, а тях ги последваха и други. Ако не можеш да се предпазиш — копаеш.
Върнал се е… Белоний Вълт е тук… Пристъп на страх разтърси Аларон, но той го потисна. Бяха стигнали далеч — бяха една крачка напред в играта, оставаше им само да запазят самообладание. Сега му оставаше единствено да чака и да си почива, надявайки се, че останалите са в безопасност.
Ким беше в кухнята, когато някой заблъска по вратата. Тесла спеше на горния етаж, а Тула бе излязла на пазар. Ким отвори вратата, хванала амулета в другата ръка зад гърба си в готовност да избяга или да се бие.
На стълбите стоеше тълпа от стражари. Висок мъж със строго изражение, диплещи се къдрици и хладнокръвен поглед пристъпи напред. Ким познаваше добре това лице: Джерис Мьорин и баща ѝ бяха дългогодишни приятели.
— От Норостийската стража сме — обяви Мьорин. — Имаме заповед да арестуваме Ала… — замлъкна той, осъзнал със закъснение кой стои пред него. — Кимбели ди Реджия, това ти ли си? Какво правиш тук? Къде е младият Мърсър?