Изглеждаше, че се насочват към северните склонове, които бяха в пъти по-нависоко, отколкото се движеха в момента. Рамита най-сетне събра кураж да се отпусне от здравия, сигурен хват на съпруга си и да се огледа по-добре. Беше както великолепно, така и ужасяващо, но когато погледна отново към Мийрос и съзря съсредоточеното, но щастливо изражение на лицето му, страховете ѝ се изпариха и тя започна да се наслаждава на усещането. Връхлитаха светкавично върху ята птици, които се разпръсваха изумени. Покрай тях прелетя орел с писък и Мийрос отвърна на неговия зов, а огромната птица се извърна сякаш отвратена. И двамата се засмяха.
— Втората ми съпруга ми подари този килим — обясни Мийрос. — Еда беше въздушен маг, за разлика от мен. Тя направи този свързващ скъпоценен камък — той извлича чиста енергия и я превръща във въздушен гносис. Подобни изобретения са доста неефективни, но вършат работа. Понякога го използвам, за да полетя малко насаме.
— Сигурно ви е обичала много — отбеляза Рамита въодушевено.
— В добрите дни — засмя се той. — Беше като фурия: с буен нрав и неусмирим характер. Можеше да се сърди с месеци, след което внезапно да забрави и прости, но беше готова на всичко за мен. Не мога да кажа, че не беше изтощително обаче — той се усмихна. — Нямаше нищо общо с теб, доколкото мога да кажа.
Как въобще ли е поискал да се ожени за мен след съпруга като нея? Учудена от себе си, Рамита изпита прилив на ревност. Та аз никога не бих успяла да даря когото и да е с толкова великолепен подарък.
Мийрос я погали по рамото.
— Тя почина много отдавна. А ти носиш още по-голям подарък в утробата си, моя мила съпруго.
Рамита се усмихна предано, но споменаването на децата ѝ я наведе на други мисли, прекалено плашещи, за да спира съзнанието си върху тях. Тя заключи ума си и се съсредоточи върху пътуването им.
Летяха на северозапад, носейки се по-бързо от галопиращи коне, а Мийрос понасяше килима върху въздушните течения и го изстрелваше напред през тесните долини. Пастири, излезли със стадата си по сухите каменисти земи, вдигаха изумени погледи към тях, а търговци на камили зяпваха с отворени усти, докато животните им преживяха мудно. Понесоха се през проход измежду скалистите хълмове към обширна полегата равнина, а Рамита долови оглушителен бумтеж, който се приближаваше като далечна буря. Пред очите ѝ проблесна бледосиня звезда и тя най-сетне осъзна: Мийрос я водеше към легендарния океан и моста Левиатан!
Тя отново стисна ръката му, а той насочи летящия им килим над просторен път, по който пъплеха дребни фигури на кервани с камили, фургони, пратеници, понесли се в тръс — всички устремени към бялата кула, която се издигаше пред погледа им. Докато направляваше килима, Мийрос започна да ѝ обяснява, наставляващ както винаги:
— Мостът използва концентрирана енергия, извлечена от два източника, за да противостои на бурните води. Първият източник е самата земя. Колкото повече се приближаваме, толкова по-малко растителност ще забележиш наоколо, а птиците съвсем ще изчезнат. Но по-голямата част от енергията идва от слънцето. Във всяка от кулите са втъкани огромни снопове кристал, който улавя слънчевата енергия. В действителност той извлича енергията от всяко живо същество, затова никой не може да остане задълго наблизо. Маговете от Ордо Коструо, които охраняват моста, работят на смени, за да са уверени, че всички са в безопасност. А имперските инквизитори ни наблюдават — добави с горчива нотка той.
Блещукащата бяла кула с внушителната си височина от близо километър и половина изглеждаше нереална. Ужасяваше изумената Рамита. Но я изпълваше и с радост, че може да види това чудо на епохата им. Тя стисна силно ръката на съпруга си, благодарна за това пътуване, което ѝ подаряваше, за присъствието му, което ѝ даваше сигурност.
Мийрос се потеше обилно.
— Камъкът на Еда обаче изгаря енергията ми в големи количества. Почти пристигнахме.
Той ги поведе към кулата и започна да ги снишава със спираловидно движение. На една от терасите почти на върха стояха магове в мантии и махаха към тях. Мийрос се провикна за поздрав и те отново се спуснаха стремглаво напред, прелитайки покрай рампата откъм северната страна на кулата и право в стена от влажна мъгла. Рамита се притисна в него с тревожен писък, докато ревът от преди малко се усили десетократно. Тогава мъглата се разсея и тя едва не изпищя отново. Бяха над океана.
Тя се вгледа в непреклонните вълни на Океанус, разбиващи се в стените на сушата. Гледката я изпълни със стаен ужас и страхопочитание: извисяващите се скали оформяха укрепителен насип срещу кипящите води — плътна черна стена, която се издигаше там от цяла вечност. Но океанът блъскаше безспирно по укрепленията, а навсякъде личаха следите от разрушителната му сила: срутени скали, издълбани бразди, уронени рифове.