Тук Вълт трябваше да завърши, заглушен от тропота на железни тояги върху каменни плочи и на оръжия върху щитове. Аларон се огледа наоколо в сивата катедрала и в хорските лица около него, всички бяха въвлечени в общия изблик на патриотизъм. Той хвърли бърз поглед назад към баща си. По вида му изглеждаше, че Ван Мърсър заявява гръмогласно одобрението си, но Аларон познаваше добре баща си. „Наблюдавай очите“, казваше винаги той. Сега той смигна на Аларон, чиито устни се разтеглиха в лека усмивка, и който също се включи в овациите, в случай, че някой от учителите го наблюдаваше.
Когато врявата поутихна достатъчно, Вълт съобщи, че набирането на войници за легионите ще започне същия следобед на площада, за да се попълни всяка норосийска войскова част и да се сформират още пет нови. Изглеждаше, че церемонията вече е приключила, но в качеството си на изкусен говорител, той бе запазил най-добрия си номер за накрая. Той махна с ръка и изрече:
— Дар от Негово най-ярко Светейшество император Констант за неговите прескъпи поданици на Норос — всички притаиха дъх, докато Вълт се подсмихваше великодушно и отново изжестикулира с дясната си ръка.
Безупречно великолепен, иззад една колона се появи Малворн Андеварион, носейки знамето на Деветия легион на Норос, обичаните от всички „Планински котки“ под командването на генерал Роблър, едно от многото изгубени по време на Бунта. Тълпата ахна. Малворн пристъпи най-отпред, а мнозинството първо замлъкна със зейнали уста, а след това нададе най-силния и най-истинския за деня вик на одобрение. Аларон погледна към баща си, но този път радостта му бе искрена: Ван Мърсър сам се бе сражавал тъкмо под този флаг. Зад Малворн се появиха Франсис Доробон, понесъл „Сребърния ястреб“ на Четвърти норосийски легион, Грон Кол със „Сивия вълк“ на Трети легион и Борон Фънт с „Алпенфльор“ на Осми легион в ръце. Най-отзад Сет Корион върна на народа на Норос и „Уейстар“, знамето на легиона на Вълт — Втори норосийски легион, загубено при Локхазан.
Когато петимата младежи понесоха флаговете навън, по стъпалата на катедралата, дъждът и студът бяха неминуемо забравени. Достойнството на Норостийн беше възстановено; императорът наистина ги обичаше, тях, неговите верни поданици. Ван Мърсър вече смело плачеше на глас, последваха го и много други от възрастните мъже — ветераните, осъзна Аларон. Това бяха техните знамена.
От тук нататък Вълт си знаеше добре работата. Тълпата го приветстваше с радостни викове, докато той застана редом с флаговете на стълбите и загледа как мъжете се запрепираха да са първи на опашката за набиране на войници. Настани се истинска празнична атмосфера и макар че дъждът продължи да се излива като из ведро, никой не се смущаваше. Петимата ученици, които носеха знамената, попаднаха в общите хвалебствия и Аларон дочу как възрастните ги наричаха „нашата гордост“ или „надеждата на Норос“, въпреки че трима от тях не бяха родени на норосийска земя. Дори двамата с Рамон за кратко се превърнаха във второстепенни знаменитости, докато вървяха на площада и млади мъже ги разпитваха към кой легион ще се запишат. Постояха наоколо за кратко, но цялото внимание започна да ги изтощава, а Рамон все повече се дразнеше на прекалената демонстративност на патриотизъм.
— Най-вероятно тези малоумници са се въодушевили така и по време на Бунта и виж само до къде ни е довело това — измърмори той.
Веднага щом намериха Ван Мърсър сред тълпата, двамата го накараха да си ходят.
— Тате, как ти се стори речта на губернатора? — попита Аларон по пътя за вкъщи. На следващия ден с Рамон трябваше да са отново в колежа, но днес им бе разрешено да останат по домовете си.
Ван Мърсър поглади брадичката си. Беше висок, и въпреки съвсем лекото наедряване в областта на корема си, все още силен мъж, който навлизаше в средна възраст.
— Знам добре какво е моето мнение. А ти, синко, какво мислиш?
Баща му винаги го беше учил да има собствено мнение. Аларон събра мислите си.
— Добре, Вълт каза, че императорът ни обича — но ние се вдигнахме на бунт преди няма и няколко години, как може да ни обича?
— Обзалагам се, че обича да събира данъците ви — обади се Рамон.
— Ти си бил в Кеш, тате — винаги си разказвал, че хората там много приличат на нас, и че човешката добрина не се измерва с цвета на кожата. Но магистър Файръл твърди, че когато две раси се сблъскат, се сражават докато едната от тях не е напълно унищожена. Казва, че такъв е законът на природата — Аларон сбърчи нос с отвращение.
— За такива неща ли плащам да ви учат? — Ван поклати глава с огорчение — Ти какво мислиш?