Мьорин вдигна отбранително ръка.
— Достатъчно! Остави ме да обясня, преди да отприщиш върху мен всеизвестния гняв на Анборн, господин Мърсър — той огледа лицата на трима им. — Да, знам какво търсите. Но предполагам, че и вие знаете нещо за мен: получистокръвен съм и се сражавах в Походите, както и в Бунта. Верен съм на краля и на страната си. Живеехме си добре известно време, но тогава императорът назначи Калтъс Корион да ни управлява, а той взе на прицел обикновените хора, защото знаеше, че няма как да защитим всички. Първо бяха засегнати земевладенията в покрайнините, а след това селата и градовете: започнаха кланета, грабежи, отвличания и всичко, за което се сетите — отравяне на кладенците, измъчвания и принудителен глад. Обещаната подкрепа така и не дойде. Биехме се с врага и все пак побеждавахме, но те ни превишаваха значително по численост и везните се накланяха в тяхна полза. Накрая загубихме, но също така изградихме една връзка. Всички, които се бихме в Бунта, сме свързани до живот от страданието. Може би сте достатъчно големи и помните последвалите години? Опашките за хляб и недоимъка, разменяхме всичко за храна, защото нямахме монети; а и шествията на победените — оковаваха ни с вериги, а собственият ни крал ни повеждаше. И аз бях сред извадените на показ: мога да ви покажа белезите си от камшика. Император Констант искаше да послужим за пример. Така че въпросът е уместен: Искам ли да започнем нова война? Отговорът е сложен: искам ли Норос да е свободен и независим? Разбира се, че да. Мразя ли рондийската власт и искам ли да видя сломяването на трона в Палас? Разбира се. Но бих ли хвърлил отново в битка собствените си земи и то само след осемнайсет години, когато народът ни все още е слаб, а земите и търговията ни едва са започнали да се възстановяват? Не. Определено не.
Той погледна към генерала.
— Ако някой ми връчи Сциталата на Кориний, какво бих направил с нея? Откакто чух разработката на Аларон все се питам за това. Иска ми се да вярвам, че бих я скрил отново за известно време докато земите ни укрепнат и докато събера верни мъже, мъже на честта и ценностите, с които да се хвърлим в собствения си Поход за освобождение от рондийското потисничество, за независимостта си, извоювана от Палас. Но не и с открити сражения. Ще действаме като Мийрос и Строителите на моста. Те останали настрана, събрали необходимата сила и дали на хората време и енергия — каквото опитвам да направя и аз и по този си свой начин да запазя мира. Но Палас не търпи съперници. Когато случайно оттам съзрат сила, която може да им се противопостави, те я стъпкват, без значение дали е чуждоземна или родна. Палас е врагът на свободата. А аз съм врагът на Палас. Свалянето на Палас няма да стане без кръв. Палас никога няма да се предаде. Така че, в крайна сметка, кръв ще се пролее. Разбира се, вие мислите за доброто на генерала, но можете ли да ми кажете, че не сте си мечтали поне веднъж да притежавате силите на Първонаследник? Можете ли да потвърдите, че Палас би го одобрил? Ако работех за Вълт, той щеше да е тук сега, щеше да изтръгне информацията, до която сте достигнали от съзнанията ви и да продължи с издирването сам. Ако бях такъв човек, и аз щях да направя същото — но не съм. С Вълт не сме съюзници, никога не сме били. Той мрази всеки човек, когото не може да подчини на волята си или да унищожи, и най-вече мрази онези, които помнят какво направи по време на Бунта при Локхазан.
Тримата се втренчиха в капитана, после се спогледаха помежду си.
— Е, какво предлагате? — попита Рамон.
Мьорин се замисли за кратко и отговори:
— Ето и предложението ми: ще ви предпазя от Вълт. Ще ви помогна да възстановим генерала, но ако успеем и все пак не сме намерили Сциталата, ще оставим нещата така. Възстановяването на любимия ми генерал би било достатъчно. Може би той дори ще се върне на публичната сцена, ще свали Вълт и всичките му поддръжници, и ако това стане, аз ще застана плътно зад него. Ако открием Сциталата обаче, се заклевам, че няма да се опитам да я взема за себе си. Даже напротив, ще ви помоля да я предадете на генерала и да приемете неговото възнаграждение за делото си. Познавам го и знам, че е честен и почтен човек. Ако можем да се споразумеем за това, ще се закълна в каквото пожелаете — в честта си, в амулета си или в някоя свещена книга, в каквото кажете. Но моля ви, позволете ми да ви помогна.
Замълчаха за известно време. Ленгстрит наблюдаваше Мьорин, сякаш в него имаше нещо смътно интересно, но така и не го разпозна. Рамон потри замислено глава с безучастно изражение. Ким срещна кротко погледа му, очевидно съгласна с капитана на Стражата.