— Коя, казваше, е майка ти, Кимбели? — попита той.
Ким не го погледна и промълви:
— Семейна тайна — отвърна тя, както винаги.
Мьорин изсумтя, но се обърна към Аларон:
— Изискването за доверие е двустранно, господин Мърсър. Очаквам отново да ви намеря тук, когато се върна по изгрев-слънце.
— Тук ще сме — отвърна изморено Аларон. — Както и генералът.
— Тогава аз отивам да проверя какво се случва в града. Вълт едва ли е стоял мирно — изрече Мьорин и излезе.
Генералът вдигна глава и го проследи с поглед. Блясъкът на кристала в ръцете му се отразяваше в очите му и сякаш пъплеше по вените му.
Фригтък вечер се проточваше бавно, докато тримата се въртяха около кристала и спяха на смени. Не знаеха какво се случва над главите им, дали Вълт стигаше все по-близо до тях, или нямаше представа къде са, но страховете им се уталожиха, а съзнанията им оставаха заети с изнурителната задача и неизменната нужда от почивка след всяка смяна. Незначително за възприятията им, времето вече се измерваше само със сърдечния ритъм на генерала и грижите за него.
Когато Мьорин се завърна доста преди изгрев, Рамон стоеше при Ленгстрит, докато Аларон и Ким почиваха. Римонското момиче изглеждаше беззащитно в съня си. За Аларон тя беше като богиня: от обичайната суровост в очите ѝ нямаше и помен.
Ким се разбуди, когато капакът се отвори, видя, че Аларон я гледа и мислено изрече намръщено:
<Какво?>
Докосването на съзнанието ѝ беше като това на ръката ѝ — чевръсто и твърдо.
<Просто си мислех колко си хубава, докато спиш> отвърна Аларон с необичайна дързост.
<Идиот.>
Тя се извърна настрани, а бузите ѝ поруменяха леко.
Направих ѝ комплимент и тя не ме удуши?! Сърцето му сякаш се зарея из облаците.
Рамон даде на генерала да пийне вода и загледа измършавялото му тяло.
— Само го виж — загубил е поне двайсет години от живота си. Като се събуди сигурно ще изпадне в адски шок.
— Така е — съгласи се Мьорин. — Ще го поема аз, ти си почини, момче.
Моментът настъпи малко по-късно: генералът издаде лек писък и всички се струпаха около него. Старецът си мърмореше нещо, а лицето му потрепваше странно и в следващия миг извика отново сякаш от болка и отвори рязко очи.
— Пресвети Кор! — изкрещя той и се огледа наоколо с див и ужасѐн от страх поглед.
Мьорин се пресегна и го хвана за раменете.
— Генерал Ленгстрит, сър, всичко е наред — сред приятели сте.
Генералът го зяпна и видимо се олюля на място.
— Джерис Мьорин, това ти ли си? Къде съм?
— Скъпи генерале, върнахте се! Наистина сте тук — не мога да повярвам! — той издърпа стареца в обятията си, а Ленгстрит отвърна неохотно на прегръдката, преди да съзре в приглушената светлина останалите лица около него.
— Мьорин, какви са тези деца?
Аларон се поклони, изпълнен с прилив на гордост:
— Аз съм Мърсър, сър. Аларон Мърсър. Баща ми е Ванатон Мърсър, а майка ми Тесла Анборн.
— Тесла имала момче ли? Разбира се, роди се във втората година на войната! Пресвети Кор, колко време е минало? — изведнъж той се хвана за гърдите и сведе поглед към полуголото си тяло. По лицето му премина осезаемо изумление. — Колко време е минало?
— Сега сме 928-ма, сър — отговори предпазливо Мьорин. — Около осемнайсет години.
Краката на Ленгстрит поддадоха и само силният хват на Мьорин го задържа изправен.
— Осемнайсет години… — прошепна той. — Не си и представях, че ще бъде толкова дълго. Мислех си най-много три години може би… но осемнайсет… Бога ми, Свети Кор… — той погледна Аларон. — Познавам баща ти, момче. И леля ти.
— Знам, сър — отвърна гордо Аларон. — Баща ми често ми е говорил за вас.
— Аз съм Рамон Сенсини — намеси се Рамон. — А това е Кимбели ди Реджия. Ние намерихме следите и ви върнахме в съзнание — с помощта на капитана, разбира се — добави той.
Ленгстрит ги загледа, очевидно все още разтърсен.
— Тогава ви благодаря, на всички ви — благодаря, с цялото си сърце, благодаря ви.
Той отново се вгледа в собственото си тяло и потрепери. Ким го наметна с едно одеяло и той се загърна. Прие предложената му храна и вода и положи големи усилия, за да се успокои. Най-накрая изрече:
— По-добре да чуя цялата история, Джерис. Най-добре е да зная и най-лошото. Кажете ми всичко.
Наближаваше призори, когато Ленгстрит вече бе чул отговорите на най-неотложните си въпроси. Мьорин взе думата през повечето време, въвеждайки го в скорошната ситуация и настоящите събития, но и децата се включваха, за да му разкажат за търсенията си, с които възстановиха разсъдъка му. Докато ги слушаше, генералът се поуспокои, дори се засмя едни-два пъти, когато му обясниха как са открили и разгадали следите му.