— Вярвах, че някой като леля ти Елена ще последва следите ми, млади Аларон. Плетеницата от руни, която оставих, беше предвидена за очите само на определени хора. Добавих единствено наследниците на конкретните имена, които изрекох наум в една допълнителна мисъл — сполучлива мисъл, както се и оказа — той се усмихна широко на Аларон, който наведе глава с усмивка.
Сега, когато най-сетне характерът му се разкри, всички се влюбиха в генерала — преливащата му жизненост и грубият му хумор бяха очарователни. Мьорин очевидно му бе напълно отдаден и сега те разбраха защо: генерал Ленгстрит излъчваше авторитет и отдаваше уважение така, както очакваше да го получи от другите.
Накрая обяви, че е доволен от разказа им, макар и присъствието на Вълт да го тревожеше все по-осезаемо. Аларон опита да се извини, че ги е разкрил, като е откраднал и собственото си досие, но Ленгстрит махна непринудено с ръка:
— Всички правим грешки момче, такъв е животът. Учим се, поправяме се — той се извърна към Мьорин. — Вълт без съмнение подозира, че си въвлечен в това, Джерис — след това огледа цялата група. — Така, стигнахме до Сциталата и какво да правим с нея.
Той отпи от тъмната бира, която Мьорин му бе донесъл — любимата му.
— Първо, за Сциталата. Аларон е прав: Фълчий, норосийският каноник, я открадна и донесе в Норос през годината, в която избухна Бунтът. Фълчий имаше разправии с Императрицата майка Лучия за Похода, затова открадна Сциталата и избяга в Норос с намерението да основе тук съперник на Палас. Роблър въведе мен и още няколко норосийски ветерани от Похода. Модин и аз се издигнахме до Първонаследници, но другите умряха. Фълчий се надяваше, че самият факт, че е създал амброзията, и сериозните ни намерения ще са достатъчни да принудят рондийците към преговори, не вярваше, че Лучия ще допусне една открита война. Но я бе подценил.
— С последната им победа Фълчий и останалите каноници бяха убити и от вътрешния ни кръг останахме само Роблър и аз. Когато падението ни стана неизбежно, двамата решихме, че ще е най-добре да скрием Сциталата, и с това се заех изцяло аз, за да остане Роблър в пълно неведение какво се е случило с нея. Когато ни обсадиха тук, в Норостийн, вече бяхме решили да скрием Сциталата, така че аз направих основните приготовления. Постарах се да прикрия всички следи и да ги забуля в загадка, която само някой приятел би могъл да разреши. Знаех, че ще попадна във вражески ръце, когато се предадем накрая — предполагах, че ще ме отведат в Палас, но очевидно Вълт е успял да ме задържи и да ме скрие от Лучия. По това време вече бях изтрил собствената си памет.
Замислиха се над думите му. Аларон се запита дали някога би намерил смелостта да направи същото.
Ленгстрит продължи:
— Всичко това ни отвежда до един важен въпрос: какво да правим със Сциталата, когато си я върнем? Имаме два варианта: да я унищожим или да я използваме. Смятам, че ще е погрешно да я унищожим — въпреки всичкото зло, което е посял гносисът, тя ни е донесла и много добро. Тя е ключ към противопоставянето на неправдите в света ни. Палас никога няма да падне сам — трябва да възникне сила, достатъчно могъща, за да го засенчи. Унищожим ли Сциталата, се обричаме на вечното господство на Палас.
— Велики неща започват с малки стъпки. Точно както маговете възникват от неколцина късметлии, така и ние заедно можем да създадем нещо специално, нещо жизненоважно. Трябва да използваме Сциталата разумно, да подбираме маговете, които споделят нашите стремежи. Аз опитах от откритата война и разбрах, че тя не е изход. Трябва да изпробваме нещо друго. Ще ни отнеме години, но с търпение можем да изградим мрежа от съюзници, за да сломим властта на Палас.
— Можем да я дадем на Ордо Коструо — предложи Ким, както бе споменала веднъж на Аларон.
Ленгстрит поклати глава:
— Могат и да се окажат сред съюзниците ни в крайна сметка, но да не забравяме, че се посрамиха с Походите и сега са под контрола на Палас. Как можем да сме сигурни, че Антонин Мийрос ще ни помогне? За сега трябва да мислим за себе си и за онези, на които можем да се доверим.
Ким се намръщи, сякаш искаше да се възпротиви.
— Как ще запазим контрола си над Сциталата, ако започнем да приемаме и други хора? — попита Рамон.
— Одобрявам, например, вашето съглашение. Нека петима ни тук да станем новите Пазители на Сциталата. Повярвайте ми, не обмислям как да ви подмамя или как да въвлека земите ни отново във война. Не целя да отварям стари рани. Искам единствено да се възползвам от възможностите на Сциталата, за да се противопоставим на несправедливостите, които Палас поражда всеки ден в света.