— Сал’Ахм, Казим Макани — прошепна тя със сипкав глас.
Изправи се и му подаде ръка. Останалите, дори Рашид, останаха назад, когато тя го поведе към ниша, която очевидно бе приготвила за него. В нея бяха поставени мангал и няколко артефакта — нож, дребни кристали, които приличаха на едри зърна сол, и чифт изковани медни бокали.
Тя му посочи да се настани върху килима с пищни краски, който покриваше земята, и с леки движения седна сама, подвивайки крака под себе си.
— Казвам се Сабиле — представи се тя.
Казим забеляза, че ирисите ѝ бяха жълтеникави, досущ като кехлибарените очи на чакал.
— Можеш да ми казваш бабо, макар че не обяснява точната връзка помежду ни.
Бабо ли? Той я огледа плахо. Сигурно е поредният маг на Хадишаха. А това е изпитание.
— Рашид беше против срещата ни преди да е извършено делото — обясни старицата. — Мислеше, че ще се изложим на големи опасности.
— Какви опасности? — събра куража да попита той.
— Опасността да се провалиш, ако присъствието ми наруши съзнанието ти по време на разговора ни — гласът ѝ беше хладен и безчувствен. — Съзнавам тази опасност, но успях да го заставя.
Заставила е Рашид. Той кимна нервно.
— Рашид не знае всички залози. Знае какъв си, но не знае всичко, което си — Сабиле се наведе напред. — Няма представа с какво можем да се сдобием, ако изиграем картите си правилно. Избра те за тази мисия, защото смята, че си способен да я изпълниш, защото сестра ти или твоята Рамита ще ти отворят вратите, защото си синът на Раз Макани. Но той не знае всичко и за самия Раз Макани — очите ѝ се спряха изцяло върху неговите. — Не го знаеш и ти. Крайно време е да научиш.
Изведнъж той изпита страх от това, което предстоеше да чуе.
— Раз Макани беше мой потомък — започна Сабиле, — както и жена му Фалима — ненадейно, тя премина към друг въпрос. — Знаеш ли историята за рондийските магове, за Кориний и последователите му?
Казим кимна, Рашид му бе разказал.
— Сдобили се с шайтанските си сили, унищожили Римонската империя и завладели Юрос — отвърна той.
Жената подсмръкна колебливо.
— Бях там — каза тя и Казим усети как по кожата му премина студена вълна.
Очите ѝ го предизвикваха да се усъмни.
— Родена съм в Юрос преди около шестстотин години. Бях една от последователите на Кориний, отпих от амброзията заедно с тях. Но от хиляда само една трета се сдобиха с гносиса и се превърнаха в магове. Другата една трета умряха в съня си. Но имаше и една друга трета група: хора, които не получиха гносис в онази нощ, но и които не умряха. Аз бях сред тях.
— Но…
— Изслушай ме, момче — тя докосна устните му с пръст. — Чуй. Ние, които не придобихме гносис онази вечер, попаднахме в необичайно положение: станахме свидетели на чудото, но не бяхме част от него. Онези, които се сдобиха със сили, ни обявиха за доказано недостойни и щом унищожиха римонските легиони и установиха властта си, се съсредоточиха върху нас. Съртейн и приближените му написаха свещена книга на новата си религия — корианство, в която ни споменаваха като „отхвърлените от Кор“. Първо започнаха да ни преследват, а след това ни обявиха за еретици и ни осъдиха на смърт — говореше с пронизителен глас, изпълнен с горчивината на миналото. — Редиците ни се топяха и ние наистина повярвахме, че сме недостойни. В рамките на едно десетилетие ни изтребиха почти до крак. Малко от нас успявахме да оцелеем благодарение на смелостта си и взаимната си подкрепа.
Тя притихна за доста дълго, сякаш размишляваше върху спомените си. Казим изчака, но не можа да сдържи въпроса си:
— Какво се случи тогава?
Тя вдигна поглед към него:
— Едно случайно откритие: попаднах на един издъхващ маг, когото врагът му явно бе издебнал и оставил да умре. Осъзнах, че дори изцелителният гносис няма да го спаси от раните му и докато стоях наведена над него, той умря. В един кратък миг, в който проверявах дали все още диша, забелязах, че от ноздрите му се издига блещукащ дим и неумишлено го вдишах. Това беше духът му, който напускаше тялото след смъртта — тя махна към мангала с въртеливо движение на ръката и накара пушекът от него да се издигне и извие нагоре, като ефект към разказа си. — Погълнах душата му и се сдобих с гносис. Споделих откритието си с близките си като роднини, приятели и така стъпихме по пътя към спасението си.
Казим гледаше с недоумение. Рашид никога не бе споменавал подобно нещо.
— Така разбрахме, че амброзията не бе подействала на нас, така наречените „отхвърлени“ — или нещо в самата отвара, или в самите нас ни бе попречило да получим гносиса, но се бяхме сдобили с потенциала да го притежаваме. За това ни беше нужен известен тласък: душа, посветена в гносиса.