Умът на Казим препускаше, докато съзнанието му правеше връзки между различни неща, а Сабиле продължи:
— Приближените ми „отхвърлени“ ме последваха в отчаяно търсене да се сдобият с гносис, но умиращи магове не се намираха току-така. Обезверени, някои тръгнаха един срещу друг и колкото и тъжно да бе, се получи: трансформацията се задействаше и при поглъщането на душата на отхвърлен. Човешките души подхранваха силите ни, но не задействаха гносиса. С други думи, трябваше да убиваме, за да печелим силите си.
Казим я наблюдаваше с отвратено очарование. А ми каза да я наричам „бабо“.
— Когато маговете научиха за нас, останаха потресени. Започнаха да ни наричат „доккен“, „гълтачи на души“, „господари на сенките“ и много други подобни имена. Обявиха се за чистка срещу ни и малкото останали от нас трябваше да бягаме и да се крием. Продължаваме и до днес.
— И вие сте моя прабаба, така ли? — попита плахо Казим.
— С още няколко пра– отпред, момче — отвърна тя. — Избягах по тези земи, още когато първите въздушни кораби се появиха тук, преди стотици години.
Стотици години — милостиви Ахм! Казим се принуди да помисли разумно въпреки силните удари на сърцето в гърдите си. Припомни си какво му бяха разказвали за маговете.
— Тогава кръвта трябва да е отслабнала през поколенията…
— При нас е подобно: ти притежаваш една шестнайсета магическа кръв, така че и гносисът ти е слаб, но не прекалено много. Можеш да станеш Господар на сенките, ако имаш волята.
Той изстена и се отдръпна назад.
— Но я нямам — побърза да изрече той. — Не искам шайтанската ви дарба.
Всичко, което исках, бе да съм добър човек, щастлив с Рамита до себе си.
— Ако децата в корема ѝ са на Мийрос, значи и твоята жена вече притежава гносиса.
— Децата са мои!
— Сигурен ли си? — усмихна се тя със задоволство. — Щом получи гносиса, защо ще ѝ е мъж, който не го притежава?
— Няма да го получи, тя ме обича.
— Но се поддава на магията на Мийрос.
— Не е вярно!
Тя го погледна със съжаление.
— Мислиш си, че не се е променила след всичко това, което е видяла и преживяла тук? Вярваш ли, че ако можеше, щеше да се върне обратно на юг? Че е просто негова затворница, докато не я освободиш?
Тя изпъна ръка с дланта нагоре и по нея затанцуваха пламъчета, а Казим се вгледа запленено, питайки се неохотно какво ли ще е усещането сам да прави подобни чудеса, без да бъде прокълнат.
— Не искаш ли да управляваш свой собствен скиф, момче? Или да изсипваш огъня си върху неверниците? Да застанеш начело на този свят като принц?
Казим си припомни насладата, която изпита, когато с Мулмар се извисиха над земята, но и унижението, когато Рашид го смачка от бой на арената. Повече няма да се отнасят така с мен. Ще му бъда равен…
Не можеше да се откаже лесно на така мечтаното предложение.
— Казахте, че трябва да убия маг и да погълна душата му, нали? — попита той, макар само от мисълта да му се повдигаше.
— И да продължиш да поглъщаш души, за да възстановяваш изгубената енергия — поясни Сабиле. — Нещо вътре в нас забавя възстановяването ни по нормален път. Един маг възстановява силите си като отпочине, но ние трябва да се храним с душите на други.
— Ами ние… ние… — определението „ние“ бе най-необичайното в този разговор. — Ние колкото маговете ли сме силни?
Сабиле го изгледа преценяващо.
— Да ти кажа — започна тя, — това зависи от много неща. Искаш ли да разбереш повече?
Той я погледна, едва успявайки да събере мислите си. Силата, която му предлагаше тя, беше мечта, илюзия — но сега с тази сделка с Шайтан можеше да се превърне в реално негово притежание на този свят и в подобни смутни времена той трудно можеше да си позволи да я отхвърли.
Рамита ще ме разбере, каза си той. Правя го, за да стана по-силен, любов моя, за да мога да те защитя.
— Какво трябва да направя? — попита той.
Рамита стоеше сама в двора си. Мийрос отново не беше вкъщи заради поредната извънредна среща в Дома Коструо. Алиса Дюлейн бе извела Юстина на някакъв купон. След онази нощ в Саутпойнт Рамита прекарваше по-голямата част от времето си сама и преживяното тогава вече ѝ се струваше като нещо далечно, случило се на някого другиго. Остана ѝ само Хурия, а тя беше постоянно навън през деня и вечер задоволяваше собствените си различни жажди. Дори сега Рамита чуваше страстните звуци, идващи от към спалнята на приятелката ѝ. Йос Клин беше като опиянен от кеши момичето и постоянно я търсеше. Тя е моя сестра, но имам чувството, че въобще не я познавам вече.