Рамита се молеше Казим и Джай да са вече далеч оттук, достатъчно далече, че да избегнат гнева на Мийрос, ако нещата се объркаха. Оставаха ѝ само две пламъчета надежда — едното: децата наистина да са на Мийрос, или ако не са, той да ѝ прости. Прехвърляше отново и отново в съзнанието си как ще го умолява за прошка, ще се закълне, че следващите ѝ деца ще са негови, ще му каже колко много съжалява, но ще плати за грешката си. Дори само в мислите си звучеше жалка. Мъжете не прощаваха подобни неща.
Вечеряше сама с малко твърдо сирене и хляб и малка чаша сок. Тази седмица маслините разстройваха стомаха ѝ. Бременността караше поносимостта ѝ към храната да се изменя по неясни начини и вече дори не знаеше какво може да сложи в устата си без да ѝ се наложи да тича към тоалетната след това. Настъпи първата седмица от юнисис и дворът ѝ се превръщаше в гореща фурна по пладне, поносим за престой само през нощта. Вечерните часове, наложени в града, почти не се спазваха и отвъд стените на двореца оставаше шумно и по тъмно, дори в спокойния район, в който живееха.
Сърцето ѝ се разтуптя, когато по-късно откъм вратата на стаята ѝ се дочу сипкав глас:
— Будна ли си още, скъпа? — Антонин Мийрос се ухили по момчешки и пристъпи вътре.
Тя вдигна поглед и усети как за първи път от няколко дни лицето ѝ грейва в усмивка.
— Съпруже… — тя се повдигна да се изправи, но той я целуна по челото и накара да остане на място.
— Как си, Рамита?
— Добре. Усещам единствено леко неудобство ето тук — отвърна тя, докосвайки корема си, — но като цяло съм добре. Липсва ми обаче съпругът ми — добави тя смъмряйки го леко.
— Съжалявам, мила. Опитваме се да накараме Салим да се срещне с нас, но Рашид все още не може да го склони.
Тя си спомни тъмният привлекателен емир и потръпна.
— Не му вярвам.
— Рашид може да бъде полезен — Мийрос отиде да си налее плодов сок. — Семейството му е част от Ордо Коструо отдавна и ни дължи много. Останаха верни на Ордена и през двата Похода. Така че и той на практика е обвързан с нас — той я погледна откъм масата. — Не дойдох при теб, за да говорим са неволите на този свят. Дойдох, за да видя прекрасното ти лице и да чуя красивия ти глас. Кажи ми, Юстина обръща ли ти повече внимание тези дни?
— Не… добре де, малко повече. Идва да ме види всеки ден, но само, за да провери дали е настъпил, ъм, разцветът — тя придоби сериозен вид. — Съпруже, възможно ли е да стане нещо, заради което това да не ми се случи?
— Не. Според досегашните писания, винаги се е случвало — той се усмихна приветливо. — Не се страхувай, мила. Знам, че от малко дете си смятала, че гносисът е нещо зло, но те уверявам, че не е — той е просто средство, не по-малко лошо или добро от човека, който го притежава. Душата ти не е застрашена.
По-лесно бе да смята, че това я притесняваше. Все още не бе събрала смелост за съществения разговор.
— Е, да ти помогна ли да си легнеш? — попита той с нотка на желание в гласа.
Тя тъкмо щеше да се съгласи, когато изведнъж червата ѝ започнаха да се бунтуват и стомахът ѝ я сви.
— Само че сега имам нужда от помощ единствено да ида до тоалетната! Съжалявам, Антонин.
Той я погледна учудено.
— По име ли ме нарече?
В този миг тя се осъзна и онемяла пристисна ръка към устните си. Не беше сигурна какво точно означаваше това, но беше някак наистина значимо, а очевидно и той смяташе така. Наклони главата ѝ и я целуна.
— Моята Рамита — въздъхна той.
Нещо в нея сякаш се бе променило: приела новия си живот, тя успя да се сбогува със стария. Съжалявам, Казим, където и да си.
Тя се повдигна да го целуне отново — да го дари с целувка на истинска обич, но тялото ѝ не ѝ се подчини. Коремът ѝ се сви в спазъм и тя изпъшка силно.
— Извинявай, трябва да отида до тоалетната — изстена тя.
Мийрос я пусна с почти шеговито изражение.
— Моля те, мила, ела в стаята ми като приключиш, ако се чувстваш добре. Дори само, за да те прегърна.
Тя кимна и замаяно се запрепъва към банята, където се свлече на земята. Накрая намери сили да се освободи от тежестта в стомаха си и изпълзя от зловонната малка стая с единственото желание да се измие. Имаше малка кофа вода, останала от сутринта.
Хурия трябваше да е тук да ми помага, замисли се раздразнено тя. Изплакна се и хладката вода я посъвзе. Облече си чиста нощница и приседна в малкия си двор, за да дойде на себе си. Влюбвам ли се във възрастния си джадугара?, запита се мислено тя. Забравих ли вече Казим? Антонин е толкова добър с мен — повече, отколкото заслужавам.