Коя съм аз въобще, че да копнея за любов? Аз съм просто момиче от пазара — разменна монета за родителите си, в сделките не се включва обич. Залъгваме се само, за да бъде малко по-поносимо.
„Любовта е нещо просто“, пееше се в песните, „… любовта е несъмнена. Тя пее вътре в теб“. Защо тогава беше толкова сложно? Защо я раздираха съмнения, защо всичко беше толкова объркващо? Любовта ѝ към Казим беше проста, но не и чувствата ѝ към Мийрос. Мощта и възрастта му я плашеха и отблъскваха, но нежността и силата му ѝ носеха сигурност. А изглежда и той се нуждаеше от нея — не просто като майка на децата му, но и като партньор в живота, като съпруга. И в този ужасяващ нов свят тя осъзна, че също се нуждае от него.
Беше опитала да постъпи правилно. Не бе избягала с Казим — как би могла да го стори? Кой на Урте въобще би могъл да се скрие от Антонин Мийрос? С бягството си и двамата щяха да си подпишат смъртната присъда. Но защо бе допуснала Казим да напълни утробата ѝ? Как можа да прояви такава неразумност? Няколко кратки момента на щастие — себично предложени и себично отнети я бяха обрекли завинаги. И сега трябваше да плати цената.
Но ще я платя сама, реши се тя. Ако децата са на Мийрос, ще ги отгледаме заедно двамата. Ако са на Казим, ще се помоля да ми бъде разрешено да ги отгледам, дори в плен, ако трябва. Ще умолявам за втори шанс, но ако съпругът ми ми го откаже, тогава вината ще е единствено моя.
До вратата се дочуха стъпки и се появи едно младо момче от кухнята, което разнасяше съобщенията.
— Госпожо, някакъв мъж пита за вас на входните порти. Не мога да открия капитан Клин, госпожо — той хвърли многозначителен поглед към стаята на Хурия.
Заслужават си да ги прекъсна… Тя въздъхна и отвърна:
— Идвам — тя се изправи тромаво и добави. — Съпругът ми си легна, а капитанът не е на разположение.
Тя прихвана корема си, изправи се болезнено и последва момчето по стълбите.
Долният двор беше тих, осветен от фенери, които образуваха малки поточета от светлина в черната тъма на мрачнолунието. Момчето пред нея пристъпваше жизнено в танц, което я накара да се усмихне отново и да докосне коремчето си с любов. Дано да ми се роди момченце. На пост стояха дългият като върлина млад стражар Мордин и някакъв друг мъж на име Франк — чакаха я пред вътрешните врати, защитени от заклинанията на Мийрос. Само членове на семейството или Клин можеха да допускат някого отвъд защитите след като се мръкнеше. Рамита се вгледа в обгорените белези по дланта си и леко присви юмрук. Кой ли можеше да е?
— Омалисткият свещеник е дошъл да ви посети, господарке — каза Мордин сочейки към пролуката за наблюдение върху вратата. — Спомена нещо за молитви и свещи — изглеждаше някак дотегнато развеселен от случващото се.
Рамита застана до отвора и повдигна капака му. В добре осветената зала стоеше сам мъж, загърнат в мръсна оранжева роба, прегърбен с тояга в ръка, и с прашно лице. Но нея не можеше да я заблуди и за миг: беше Казим. Сърцето ѝ прескочи силно в гърдите и тя ги притисна с ръка.
Това е моментът.
Стори ѝ се че дочува мислите му: надеждата, решителността и устрема в тях. Момчето, което я обичаше, беше дошло да я отведе. Но аз вече не искам да тръгвам оттук…
Почти успяваше да се докосне до пламенната му готовност, до непоколебимостта му, изострена като върха на стрела. Краката ѝ се разтрепериха и тя едва не припадна.
— Госпожо, добре ли сте? — Мордин я хвана под ръка. — Ако не се чувствате добре, ще го отпратя.
Щеше да е толкова лесно, да не се забърква, да се измъкне от вземането на решение. Но не можеше да се отнесе така с Казим. Беше го обичала през целия си предишен живот. Не заслужаваше подобно малодушие от нейна страна.
Трябва да го накарам да си върви — за негово добро, той трябва да си тръгне!
— Добре съм — отвърна най-сетне тя. — Просто ми се зави свят за секунда. Ще поговоря с него.
— Разумно ли е, госпожо? — Мордин сбърчи нос. — Все пак има вечерен час.
— Та той е омалист, Мордин — хвана се, че го оправдава тя. — Какво го засяга шихадът? Той е свят човек. Вижте, онзи млад чейла, който идваше и преди е.
Тя самата осъзнаваше как гласът ѝ трепери и се удиви, че и стражарят не го усети. Пресегна се и завъртя топката на бравата и свали защитите, заключващи вратата. Потръпна при познатата внезапна болка от разпознаващото я заклинание, а вътрешните порти изскърцаха и се отпуснаха едва доловимо, когато задържащите ги сили ги освободиха и позволиха на стражите да ги отлостят и отворят.