— Преминете — каза Франк на Казим. — Оставете жезъла си и вдигнете горе ръцете си.
— Ще поговорим за кратко и ще си тръгне — заяви строго тя, по-скоро към Казим, който пристъпи през вратата и остави тоягата си. След това вдигна ръце.
Невъоръжен е. Какво лошо може да стори? Защо въобще е дошъл?
Мордин се приближи, за да го претърси. Ненадейно очите му заблестяха с гносис светлина и той вдигна разтворената си ръка към Казим. Рамита имаше смътна представа, че Мордин има магьосническа кръв, но никога не го бе виждала да използва силите си, както сега, за да провери внимателно Казим.
— Невъоръжен е и намеренията му съвпадат със заявеното — съобщи той на Франк.
Охранителят се отдръпна настрани и Рамита срещна погледа на Казим. Помежду им изригнаха емоции. Моля те, кажи ми, че си дошъл да се сбогуваш. Моля те, нека да е само това…
Франк също претърси Казим за оръжие и се отдръпна.
— Добре е сложен нещастникът за един свят човек — отбеляза заядливо стражарят. — Виж му само мускулите — той пристъпи назад и погледна Рамита. — Не можем да го допуснем по-навътре без разрешението на капитан Клин — заяви той.
Тя поклати глава.
— Така или иначе не искам да го допускам по-навътре — отвърна тя, без да сваля очи от лицето на Казим.
Виждаш ли — отхвърлям те, а сега си върви!
Казим отвърна мълчаливо на погледа ѝ.
— Е, чейла? — попита тя и след това добави леко развълнувано на лакхски. — Казим, защо си още тук?
— Дойдох за теб — отвърна той с равен тон.
— Моето място е тук — каза тя.
Не последва отговор. Нямаше нищо.
Нещо в нея умря — умря и в него. Малка светлинка в очите му изгасна.
Той не продума, а се наведе за тоягата си, украсена с пера на върха, сякаш се канеше да си тръгва. Рамита почти не припадна от облекчение, но когато той се изправи, тя съзря стоманения отблясък сред перата. Казим се извъртя с ослепителна бързина и прокара острието през дясното око на Мордин. Младият мъж увисна върху тоягата, мъртъв на място, но Казим продължаваше да се движи: краката му се извъртяха като ножици и счупиха с ритник челюстта на Франк, преди да успее да изкрещи. Стражарят опита да вдигне копието си, но Казим се промъкна отвъд защитите му, издърпа собствения му кинжал от ножницата му и преряза гърлото му с него. Притисна го към стената и го отпусна да се свлече почти безшумно на земята. До тях Мордин се бе извъртял на една страна, а от очната му ябълка все още стърчеше тоягата-копие.
Рамита се свлече на колене, потресена от внезапното насилие. Казим се обърна към нея — по гърдите му имаше пръски кръв от смъртоносната рана на Мордин. Детето от прислугата до нея заотстъпва назад, а в устните му се оформяше писък, но Казим се стрелна покрай нея и заби юмрук в лицето на момчето, а главата му изпращя назад. То отскочи и се свлече на камъните, главата му се извиваше под неестествен ъгъл. Не помръдна повече.
Рамита отвори уста, за да изпищи, но Казим заглуши вика ѝ с ръка.
— Да не си гъкнала — заповяда студено той, сякаш бе изваян от камък.
Целуна я свирепо, задушавайки сподавените ѝ викове.
— Отвори портите, Рамита.
Не, не!, крещеше вътрешно тя, но Казим я сграбчи и понесе непоколебимо към вратите, притиснал лявата си ръка към устата ѝ. Той натисна дясната ѝ ръка към бравата и когато портите се открехнаха, тъмни фигури разхлабиха ключалката и влязоха при тях: бяха мъже със свирепи погледи, покрити от горе до долу в черни дрехи. С Казим общо бяха шестима: асасини, дошли, за да убият съпруга ѝ.
Моля те, нека да е някакъв кошмар, замоли се безпомощно тя. Моля те, нека се събудя…
Убийците с празни погледи се движеха като сенки. Един от тях се извърна и я загледа с любопитство. Тя забеляза, че лицето му е покрито с белези, а в следващия миг без никаква емоция мъжът се наведе над детето и поизправи крайниците му.
С приглушени жестове, асасините се отправиха по стълбите. Хватът на Казим все още се заключваше около нея и придържайки я изправена, той ѝ нашепваше гальовни думи и похвали за гордостта и предаността ѝ, сякаш беше някакво животинче, което трябва да успокои.
— Имаме само още една задача, любима, и ще сме свободни от всичко тук, свободни да живеем и да се обичаме вечно — каза ѝ той, а ръцете му се пристягаха като окови върху нея. Беше по-силен от всякога, гласът му — по-дълбок и ужасяващ с неумолимия си тон.
Изкачиха се до горната тераса, където на бледата светлина от един фенер стоеше Хурия, увита с окървавен чаршаф. От нея струеше задоволство: превъзбудата от секса и убийството. Държеше кървав кинжал в ръце. Бавно се олюля към Казим и го целуна, а от нея лъхаше силно металическа миризма на кръв.