— Едрото човекоподобно е мъртво — измърка тя. — Дори не осъзна какво му се случва — изрече тя с кикот — Беше по-хубаво и от чукането.
В очите на Рамита се изписа пълно отвращение, а кеши момичето, забелязало изражението ѝ, се пресегна и я погали с кървавата си ръка.
— О, Мита, недей така. Правим го за теб.
Накарай ги да спрат, умоляваше притихнало тя с ококорени от ужас очи.
— Веднага да отвори вратата — изсъска белязаният асасин.
Казим я прегърна към гърдите си.
— Рамита, любима — прошепна той, — трябва да направиш само това едничко нещо: да отвориш вътрешната врата. Ние ще свършим всичко останало. Ще се погрижим за него и без теб.
Тя усещаше нарастващото му вълнение: напрежението у него достигаше връхната си точка, а главата му пулсираше от мисълта за предстоящата смърт на съпруга ѝ. Съзнанието му бе така осезаемо, че ѝ се прииска да крещи. Дълбините на душата ѝ възнегодуваха срещу кървавите намерения около нея и умът ѝ се разбунтува.
Парваси, помогни ми: използват ме като инструмент в кроежите си. Моля те, велика Богиньо, дай ми сили. Дарикха, майко на страстта, дари ме с огъня си!
Тя издигна стени между мислите на Казим и ума си, използвайки всичко на което Мийрос я беше научил за защитата на съзнанието и събра сили в тишината.
Въпреки че така можеха да я убият, все още имаше нещо, което можеше да направи. Простичък план, към който да се стреми: Ще го захапя за ръката и след това ще изпищя, а съпругът ми ще свърши останалото. Тя се поизправи, а Казим я завлече към бравата, докато зад тях вървяха плътно тъмните фигури с оръжия в ръка. Казим я хвана здраво за раменете. Белязаният постави острието на пътя ѝ — мълчаливо предупреждение, че няма да може да пристъпи през вратата и да я затвори след себе си. Рамита усещаше мислите на всички, освен тези на Белязания: съзнанието му бе заключено и мрачно, кораво като въглен. Повдигаше ѝ се от аурата на убийци наоколо, но сега усещаше и напрежението, и страха им, вече дори съзря блещукащите ограждения от бледа светлина около дома ѝ, издигащи се като огромна паяжина от искрящи линии пред вратите.
Тогава мисълта я осени внезапно като удар: Усещам гносиса — това е разцветът! А след това и още нещо: Това означава, че децата са на Антонин! О, богове, какво да направя…?
Притихналата, спяща енергия около нея стана осезаема — бликаше от водата, от камъните в сградите, от горящите лампи. Усещаше я и в хората около себе си, завладяваше я с мощта си. Но нямаше представа как да я използва.
— Просто отвори вратата и всичко ще е наред — прошепна ѝ Казим.
Белязаният стисна китката ѝ и усещането за тъмно, неумолимо присъствие изпълни главата ѝ, същото като при уроците ѝ с Алиса. Тя се вгледа в очите му. И той е маг!
<Точно така, лакхско момиче.>
Докосването на съзнанието му бе твърдо и завладяващо, а необичайните му жълти очи изгаряха нейните с поглед. Рамита положи всички усилия да изпразни ума си, за да не разкрие той тайния ѝ замисъл. Белязаният изръмжа.
<Хмм, за момент помислих…>
Той я погледна смутено, но неотложността на задачата им отклони вниманието му. Пресегна се, стисна здраво ръката ѝ, постави дланта ѝ върху бравата и Рамита усети парливата болка от снемането на защитите.
Казим едва усещаше присъствието на останалите хадишахисти, разпръснати в двора, притихнали като сенки. Рашид и Джамил бяха сред тях. Не познаваше останалите трима, за него те бяха само едни студени очи, надничащи иззад маските. Държаха арбалетите си в готовност. Рашид държеше извита сабя.
Хурия стоеше отстрани и самодоволно облизваше кинжала си. Сестра ми се е превърнала в ужасяващо създание, помисли си той, придържайки здраво Рамита към себе си. Усещаше как тялото ѝ трепери, чувстваше вътрешната ѝ борба. Пред портите дори не искаше да го допусне вътре. А тази мисъл го изгаряше. Но се успокои мислено: Просто е уплашена. Ще го преодолее веднага щом сме свободни.
— Просто отвори вратата и всичко ще е наред — прошепна ѝ той, но Джамил не искаше да чака: така както я наблюдаваше с любопитство, сякаш го бе изненадала внезапно с нещо, той стисна Рамита за китката и постави дланта ѝ върху защитената брава.
В този миг зъбите ѝ се впиха в ръката на Казим и той се отдръпна от нея от изумление и болка. Тя изкрещя нещо на рондийски и Казим почти изпусна хвата си. Придърпа я отново силно към себе си, теглейки я настрани, когато Джамил се нахвърли върху нея и от устните му се изсипа порой от думи.