— Не я наранявай! — изрева Казим, предпазвайки Рамита със собственото си тяло и в този момент силен пукот разцепи нощта, а вратата към покоите на Мийрос се отвори с трясък, разбивайки се на стотици дървени трески, които обсипаха един от асасините с арбалет най-отпред. Тялото на хадишахиста полетя назад, разкъсано в порой от кръв.
Изсвистя арбалет и запрати стрела към тъмния коридор, но още в полета си тя се разпадна на парчета. Друг хадишахист изникна до вратата и вдигна острието си, а Казим издърпа Рамита настрани от там, когато Мийрос се появи на прага. Асасинът до вратата падна на колене, извъртя кинжала си и го заби в собственото си сърце, стоварвайки се настрани като чувал с брашно. Втори изстрел на арбалет изсвистя, но стрелата се разби със сини искри малко над Мийрос и поредният асасин започна да вие, разтрисан в спазми, докато сърцето му не се пръсна. Джамил нададе боен вик и размаха меча си. Острието срещна мощните защити на мага и хадишахистът полетя назад, разбивайки се в един от стълбовете в другия край на двора.
Мийрос се обърна към Казим и някаква сила притисна черепа му като в менгеме. Той изкрещя до Ахм и падна на колене, изпускайки Рамита от ръце. Мрак проби съзнанието му, разкъсвайки зрението му и той се свлече с крясъци.
Тогава Рашид се размърда и сграбчи Рамита. Мийрос спря на момента атаката си върху Казим и се извърна към мъжа, задържал съпругата му. Емирът свали маската си.
— Спри или ще я убия! — извика той и опря кинжала си в гърлото на Рамита.
Сега Казим успя да разгледа по-ясно Мийрос — не беше грохнал старец, а висок и внушителен, облечен в спалната си роба, а лицето му кипеше от ярост. В един ужасяващ миг той помисли, че старецът не го е грижа и ще остави Рамита да умре. С крайчеца на окото си долови как Джамил се опитва да се изправи, но левият му крак поддаваше. Кинжалът в собствената му ръка изведнъж се извъртя, насочвайки се към лявата му гърда, и той започна да се бори притихнал срещу него, без да възлага надеждите си — знаеше, че единствено уменията, които Рашид му бе дал, държат острието да не се забие в сърцето му.
— Не, съпруже, недей! — изстена умолително Рамита, спряла погледа си върху насочения към гърдите на Казим кинжал.
Тя беше паднала на колене, а Рашид, надвесил се над нея, бе опрял острието си в тила ѝ.
— Ще го вкарам право в мозъка ѝ, Мийрос — изрева Рашид. — Не можеш да ме подредиш, както онези. Ще я убия преди да си ме застигнал и тя и децата ти ще умрат.
Внезапно съзнанието на Казим се освободи и той изхлипа от облекчение, когато кинжалът падна на мраморния плод. Около тях се струпа прислугата, наблюдавайки безпомощно разигралата се сценка пред очите си. Зърна Хурия в сенките, застинала с ужас в очите. Бягай, сестричке!, подкани я мислено той с всички сили.
— Рашид Мубарак — изрева дрезгаво възрастният мъж, — пусни съпругата ми и ще те пощадя, за да се изправиш пред съда.
Рашид вдигна гордо глава:
— Не, Мийрос, тази вечер или тя, или ти ще умрете.
Той опря върха на острието си в гърлото ѝ, готов да го прокара през кожата ѝ. Казим едва сдържа вика си, когато очите ѝ се изцъклиха, а тялото ѝ се скова на място. Тя обгърна корема си, а по лицето ѝ се стекоха сълзи.
— Избирай, Мийрос: още няколко жалки годинки, преди да те спипаме отново или деца, които да носят името и кръвта ти.
Погледът на Казим прескачаше от един на друг между тези двама отвратителни мъже, а сърцето му се бе качило в гърлото.
Кръвта от охлузените колене на Рамита се размазваше по мраморния под, докато момичето клечеше в краката на Рашид Мубарак. Беше притисната безпомощно, а кинжалът му предвещаваше смъртта ѝ, но някак тя усещаше ледените стоманени съзнания на двамата магове: чувстваше се като притисната между два огромни скални блока. Но пред скритата мощ на съпруга ѝ емирът изглеждаше нищожен и двамата добре съзнаваха това. Мийрос можеше да го смачка за секунди, но точно за тези няколко секунди Рамита и неродените ѝ деца щяха да загинат.
<Рамита>, дрезгавият благ глас на Мийрос зазвуча в съзнанието ѝ.
Тя трепна изплашена от гласа му. Интуитивно, тя оформи отговора си в мисъл.
<Какво да направя, съпруже?>
Чу я, можеше сама да усети контакта помежду им. Неусетно в нея пламна искрата на надеждата.
<Открила си гносиса си, великолепна ми съпруго! Гордея се с теб, но мила моя, засега трябва да го скриеш. Зарови го дълбоко в себе си.>
А на глас той произнесе:
— Как бих могъл да съм сигурен, Рашид, че няма да убиеш нея и неродените ми деца, когато умра?