Не знам как да го използвам, стенеше вътрешно тя. Защо не го открих по-рано…
— Че защо ни е да го правим? — отвърна Рашид с равен тон, но изведнъж гласът му изсвистя като камшик. — Спри веднага, стари човече, да не си посмял да докосваш мозъка ми!
Острието му се впи в кожата на Рамита и от тесния прорез бликна кръв, която се стече гореща по шията ѝ.
Казим изстена, а Мийрос вдигна помирително ръка.
— Спрях. Не я наранявай.
<Съжалявам, мило мое момиче, трябваше да опитам.>
Лицето на Рашид беше като изковано от камък. Последвалите му думи прозвучаха като упражнявана дълго победоносна реч.
— Нямаме причина да нараним майката или децата. Тя е невинна, завлечена тук против волята си, заради презрените ти кроежи и извратените ти похотливи намерения. Ще я взема под своя опека. Децата ще знаят кой е бил баща им и защо е трябвало да умре. Ще носят името ти, докато израстват и те намразват още повече за всичко, което си сторил. Ще служат на Ахм по своя воля и желания. В това се заклевам.
Мийрос сведе поглед към Рамита с неразгадаемо изражение, но тя усещаше болката му.
<Толкова много съжалявам, дете мое. Но не виждам друг изход.>
<Не! Моля те, остави го да ме убие. Ти можеш да продължиш напред и…>
<Не, мила, това, което търсех, вече се сбъдна: създадох децата, които предвидих в пророчеството си. Останалото поверявам на теб.>
<Но…>
<Дете, съсипах живота ти, когато се омъжих за теб. И го направих, за да спася творението си — може би го обичам прекалено много, но успях да видя много добро в него, преди да настъпят Походите и направих всичко по силите си, за да върна онези времена. Моля те, прости ми.>
<Моля те, направи нещо, убий го…>
<Прекалено рисковано е. Рашид е много бърз и силен — ще си мъртва, преди да успея да го спра. Изходът, както той казва, е един: ти или аз.>
Гласът в съзнанието му беше смирен, като за някоя погребална реч.
<Предсказанията ми ме насочиха към теб и предрекоха един мирен свят. Не обещаваха, че и аз ще съм жив, за да го видя.>
Тя усети как парещи сълзи напират в очите ѝ.
<Моля те, прости ми, че бях такава лоша съпруга.>
<Ти беше великолепна, мила моя, най-голямото щастие в старите ми години. Ти склони да се грижиш за един старец, когато много други биха се отвратили или ужасили. Обичам те повече от всичко друго, дори от моста Левиатан. А по този начин може би ще успея да спася и теб, и него.>
Той погледна спокойно Рашид и свали ръце.
— Много добре тогава, приемам. Ще защитаваш Рамита и децата ни, сякаш са твоите собствени съпруга и челяд. Приемаш ли?
Рашид се усмихна победоносно.
— Приемам, стари човече — очите му не се откъснаха и за миг от Мийрос. — Убий го, Казим.
Казим се изправи на крака и вдигна кинжала си. Няма милост за неверниците. И той не изпитваше никаква милост, не и към този извратен дърт козел. Подхождаше му да умре в спалната си роба, жалко и позорно. Той усети как силите и волята му се завръщат.
Прекосих пустинята и оцелях набезите на ингаширците. Учих се и се пречистих. Заблудих го и си легнах с жена му. Ще остана в историята като убиеца на Антонин Мийрос.
Възрастният маг се извърна и спря влажните си светли очи върху него с изгаряща сила.
— Значи ти си Казим, за който говореше тя. Дълъг път си извървял, момче.
— Млъквай, джадугара — изръмжа той.
Чу как Рамита изстена и видя как Рашид настръхва от вълнение. Изпита силен порив да се нахвърли на Мийрос, да го постави на мястото му за цялата разруха, която бе предизвикал с отвличането на Рамита, но сега животът им висеше на косъм. Имаше време само за една нападка, едно допълнително острие, което да забие в плътта му.
— Децата в корема ѝ са мои — прошепна той и заби кинжала си под брадичката му, пронизвайки мозъка му. — Винаги е била моя.
Възрастният маг се свлече на пода като огромен бик, забит на кол.
Казим се наведе над тялото му. Сиво-син, едва видим облак дим се издигна над отворените устни на мага и Казим вдиша. В този миг нещо се вля в него — нещо силно и тялото му започна да реагира. Кожата му почервеня, мускулите му се разтрепериха, а сърцето му пламна в огън.
Ние не сме като маговете, беше му обяснила Сабиле. Първата душа, която погълнем, определя възможността ни да поемаме енергия и съответно гностичната ни мощ. А твоята първа жертва ще е най-великият маг в историята.
Ще бъдеш като Бог за нас.
Разнесе се писък — вой на неутешима скръб, който разкъса сърцето му, и той се извърна и осъзна, че беше гласът на Рамита: коленичила в краката на Рашид, по лицето ѝ бе изписана цялата болка на този свят. Той я погледна объркано и пристъпи към нея, но когато тя срещна погледа му, като някоя мощна природна сила омразата и отчаянието в очите ѝ го накараха да отстъпи назад.