— Ти, Солинда, Тими и аз — сами — повтори глухо Сейра с блуждаещ поглед.
— Точно така! Не мога да си позволя да ви оставя далече от мен, когато разпитвам Солинда, защото Гървон може да се опита да се добере до вас — Елена добави насърчително. — Ако искаш мога да оставя Лоренцо при вас, за да ви пази.
— Ти и Лоренцо — усмихна се вяло Сейра. — Моите защитници.
Вътрешните порти изтрополиха глухо и четири впрегнати коня пристъпиха в двора, теглейки затворнически фургон. Беше саббота, шести ден от юнисис и Солинда се завърна. Ако наистина бе Солинда.
— Доня Елена! — Лоренцо пришпори коня си и нахлу във вътрешния двор, а сърцето на Елена прескочи в гърдите, но неговата усмивка изглеждаше някак насилена. Изглеждаше напрегнат и неспокоен, докато слизаше от седлото си. Тя копнееше да изтича при него, но наоколо имаше прекалено много хора — всички членове на регентския съвет стояха на откритата площадка и наблюдаваха съсредоточено.
Лоренцо се поклони тържествено.
— Какви са нарежданията оттук насетне? — попита той, а в гласа му се прокрадна напрежение.
— Отведете я в Нефритената кула — нареди Елена.
Цяла седмица я беше подготвяла за задържането на Солинда или потенциалния шейпшифтър.
— Оставете я на входа, поставила съм защити на вратата.
Лоренцо се поклони отново покорно, извърна се и тръгна след затворническия фургон, който затрополи по стълбите. Елена огледа чакащите съветници, питайки се дали някой от тях бе тайно обвързан с Гървон. Пита Розко се занасяше със Сейра. Граф Инвейльо стоеше до проповедник Акмед — това беше странна двойка. Дон Франческо Пердонело също се навърташе наоколо, макар Елена да не си спомняше да са го викали. Любопитство и враждебност се насочиха срещу фургона — Солинда бе предала всички им.
Фургонът спря, стражарите отключиха вратите и издърпаха слабичко момиче в чисто бяла дълга риза. Дългите ѝ златисти коси стояха мазни и прилепнали. Белезниците на ръцете ѝ и оковаващата руна около нея, която Елена сама бе поставила, хвърляха силен отблясък в гностично усиленото зрение на жената маг. Тя пристъпи и очите на момичето се заковаха в нея. Бяха зачервени, сякаш бе плакала непрестанно, а свирепият им поглед беше мрачен.
— Добре дошли отново в Брокена, princessa — заяви Елена с равен тон.
Солинда не отговори, дори не я погледна.
Сейра се присъедини към тях и се обърна с хладен тон към сестра си:
— Добре дошла вкъщи, сестричке — прошепна тя и изчака. — Няма ли да ми отговориш?
Солинда не вдигаше очи от земята, не оставяше шанс за контакт или отговор.
Сейра въздъхна и се обърна към Елена.
— Можеш да я отведеш.
Елена пристъпи пред Солинда, хвана я под брадичката и вдигна главата ѝ, а погледите им се изравниха. Тя се вгледа в очите ѝ, претърсвайки съзнанието на принцесата с гносиса си. Страх… унижение… терзания… тъга… Дотолкова успя да извлече. Подобни повърхностни мисли можеха и да са истинни, но можеха и да са маска, сътворена от едно добре тренирано съзнание. Налагаше се да премине отвъд тях, за да установи със сигурност с кого или с какво си имаше работа.
Сейра се обърна към събралите се съветници:
— Господа, Елена ще се заеме със сестра ми в Нефритената кула. Няма да допусна никого вътре, докато не получа изричното ѝ позволение — тя вдигна ръка, за да изпревари всякакви въпроси. — Елена казва, че има някаква опасност. Това е нейното поле на познания и ние отстъпваме пред волята ѝ.
Елена хвана Солинда за раменете. Закрачиха към кулата, когато тя дочу дрънчене и стъпки и хвърли поглед през рамо.
— Не, Лоренцо. Сама ще се заема.
— Какво става? — той вдигна поглед към притъмнялата постройка. — Защо в твоята кула? — гласът му звучеше необичайно, сякаш не бе проговарял и за миг по целия път до крепостта и обратно.
Движеше се сковано, от характерната му елегантност нямаше и следа. Пътят на връщане сигурно е бил дълъг и труден.
— Ще те видя ли довечера?
Елена поклати неохотно глава:
— Съжалявам, Лоренцо. Утре ще се видим — отвърна тя и продължи напред, придърпвайки Солинда след себе си.
Извърна се, за да го погледне, преди да затвори вратата, но не можа да разчете изражението му. Влязла в кулата, тя заключи вратата и активира защитите си. Солинда я наблюдаваше с присвити очи. Когато мрежата от светлина избледня за простото око, Елена се извърна към момичето и попита спокойно:
— Е, принцесо, ще трябва ли да ви нося по стълбите?
— Защо ми причиняваш това? — попита Солинда.
Тонът на гласа ѝ е правилният, но не и думите. Солинда никога не се е изразявала така.