Малворн се изправи.
— Сър, за нас беше чест да се учим от вас — каза той с изящен поклон. — Аз лично винаги ще пазя жив спомена за вас, докато поразявам езичниците.
Файръл се преизпълни с гордост, докато другите чистокръвни последваха примера на Малворн и всеки вземаше думата, за да го похвали или да му благодари.
Аларон и Рамон се измъкнаха незабелязано.
— Малворн финаги праи така. Чудя се как фъобще се побира огромното му его ф стаята. А Файръл постоянно го поощряфа. Писна ми от тофа място!
Аларон се суетеше около разцепената си устна от спречкването си с Малворн в междучасието. Щипеше ужасно, но нито той, нито Рамон бяха особено добри в изцеляването. Оставаха само три дни до края на училище, а той се чувстваше напълно отчаян — разбира се, както винаги, не бе успял и с пръст да докосне Малворн. Беше може би най-окаяният побойник в историята на колежа им. По-малките ученици, повечето от същата пасмина като Малворн, открито му се присмиваха.
Седна на малката тераса на стаята, която делеше с Рамон, който се настани до него и се загледа начумерено към града, докато мракът се спускаше. Въздухът бе студен, но поне убиваше миризмата от отпадъчните ями долу, от тази страна на сградата — разбира се, стаите на чистокръвните бяха от другата страна, откъм която залязваше слънцето, с изглед към градините. Всеки имаше собствена стая, четири пъти по-голяма от тази на Аларон и Рамон.
Аларон първи съзря внушителните форми в небето, тъмни силуети на североизток, три черни точици, които постепенно нарастваха. Вдигна пръст, за да ги посочи на Рамон.
— Въздушни кораби — прошепна Рамон, — търговци най-вероятно от Верелон, или от Понтус — очите му блестяха.
Всички момчета си мечтаеха за летящите машини. Двамата ги наблюдаваха как се приближават, платната им се издуваха, а пасатът ги понесе от долината Брекайлен по протежението на реката към Норостийн. Омагьосаните им крилати корпуси бяха боядисани и украсени с най-причудливи шарки, носовете им бяха с форма на орел или змей, а от високите мачти се спускаха брезентови платна. Аленочервен флаг се развяваше над тях.
— Сигурно са от Понтус.
Гледаха в тих захлас как корабите завиват към площадките за акостиране, разположени под хълма Бейконтор. Корпусите на корабите бяха извити, за да се намали съпротивлението на вятъра, и бяха снабдени със сгъваеми скоби за кацане. Магията над киловете и корпуса задържаше конструкцията във въздуха и макар въздушният гносис да даваше живот на кораба, вятърът беше този, който го задвижва. Чрез въздушното чародейство можеха да се оформят ветровете, а кораб, който бе добре управляван от силен въздушен чародей, можеше дори да се носи срещу вятъра, но за това бяха необходими изключителни умения и издръжливост.
Всички обучаващи се магове се учеха да задвижват малки лодки — скифове. Аларон се справяше едва-едва, но Рамон беше развил истински умения, въпреки слабата си магьосническа кръв. Ван Мърсър се бе надявал отчаяно, че Аларон ще може да построи и управлява търговски кораб за него, но основната му елементна заложба се бе оказала огънят, а и бе доказано доста слаб въздушен маг. Казваха му, че е по-подходящ за кариера на военен. Учителите му твърдяха, че притежава дарба в магьосничеството, но то го плашеше до смърт. Призраци и духове… Ужас!
Рамон хвърли поглед към него:
— Ти не трябваше ли да си тръгнал вече към Ким? Тази вечер е твой ред.
Аларон се замисли. Устната му беше подута, челюстта и ребрата го боляха и беше ужасно потиснат. Знаеше обаче, че усмивката на Ким ще повдигне настроението му, макар че шансовете му да си я издейства бяха почти невъзможни. Въпреки това, беше негов ред…
Когато преди години Рамон се появи в колежа, той доведе със себе си едно дребно, невъзмутимо номадско момиче, с големи искрящи очи, аленочервени устни и канелена кожа. Още с първия поглед, Аларон се бе влюбил безнадеждно в нея. Рамон я представи като Кимбели ди Реджия; тя също била дете на маг, но от „Сейнт Ивет“, женския арканум колеж на Норостийн, не искали да я приемат и затова живеела в римонски лагер извън града. Ако двамата не ѝ бяха помогнали, тя никога нямаше да се научи да използва силите си. По думите на Рамон, Ким избягала от майка си, родителя ѝ с магьоснически произход, което звучеше изключително романтично на Аларон, а тежката ѝ съдба отзвучаваше в чувството му за справедливост, затова не беше необходимо много, за да го убедиш да помогне с обучението ѝ. През последните седем години двамата се редуваха да се измъкват след вечеря и да се срещат с нея при стария портал на разрушената градска крепостна стена.