— Накъде е тръгнал? — попита задъхано Илай Беско.
Вълт трябваше да прикрива ненавистта си към дебелия самозванец, но Беско знаеше добре какво залагаха на карта сега, беше неизбежно. Вълт обаче не планираше Беско да оцелее, за да види победата им. За миг му се прииска с тях да беше и Гървон Гейл, но и това си имаше своите рискове — ако Гървон бе наоколо, той трябваше да си пази много добре гърба. Поне при Беско нямаше опасност от предателство.
— Има две възможности, Илай: първата е да е изоставил съучастниците си и сега да отива право към заветната награда. Втората е да се опитва да отклони вниманието ни, докато съучастниците му отиват да вземат наградата.
— Със сигурност е първата, тогава — заяви веднага Беско. — Прекалено много е заложено на карта, за да поема подобен риск.
— Може би, но за него е обичайно да се доверява на подчинените си, а и той самият вече е Първонаследник. Може да си позволи да тръгне в другата посока. Дори в най-лошия случай, той пак ще си остане Първонаследник. Не можем да изключим напълно втората възможност.
Беско се намръщи, обмисляйки идеята, че Ленгстрит има съучастници, на които може да разчита, докато Вълт можеше да си мисли, че той самият няма такива.
— Можете да ми имате пълно доверие, губернаторе — заяви подчертано той.
Така ли било? Ще видим тогава…
— Радвам се, да го чуя, Илай, но сега говорим за Ленгстрит — личностните му качества биха довели някои до заключението, че втората възможност е по-вероятна, а това означава, че всъщност трябваше да тръгнем след Мьорин и малките му приятелчета. Въпреки това, както забелязваш, аз все пак избрах да последваме Ленгстрит на юг.
Беско се замисли.
— Ако го оставим да ни се изплъзне, ще рискуваме много. Ако в действителност той е тръгнал да вземе Сциталата, то ние никога няма да си я върнем, ако Ленгстрит изчезне. А ако съучастниците му са се заели със задачата, то Файръл ще ги унищожи или пък ние можем да тръгнем по петите им веднага щом Файръл потвърди, че е така.
— Правилно, Илай, Файръл е много по-силен от Мьорин, а Мърсър и приятелчетата му не стават за нищо. Но истинското предизвикателство е пред нас: какво да правим с Яриус Ленгстрит?
Беско преглътна мъчително, спомняйки си как се измъкна на косъм от сигурна смърт, когато Ленгстрит взриви улицата и излетя през камъните.
— Възможно е дори да не разполага с настроен амулет.
— Така е, но не можем да разчитаме на това. Какъв ти е планът да го победим, Беско?
Беско сбърчи чело, не беше свикнал да мисли толкова усилено.
— Ами, той е чародей, господарю. Най-голямата му сила е в елементите, но е слаб към атаките в съзнанието.
— Точно така — Вълт проследи мислено яркия пламък енергия пред тях. — Не забравяй възрастта, Илай, той е доста възрастен. Пази си силите и когато битката започне, помни, че е по-икономично да се защитаваш, отколкото да нападаш. Ще го оставим да атакува и да се изтощи. А ако Файръл се свърже с нас, че Мьорин е нашата цел, ще тръгнем натам незабавно.
Илай процеди подозрително през зъби:
— Ами ако Файръл ни предаде, господарю?
— Тогава ще го убием. Не се притеснявай, Илай. Няма да се превърне в Първонаследник веднага щом се докосне до Сциталата — това е само мит. Говорил съм с Първонаследници. Отнема часове. Можем да си позволим да стигнем втори до Сциталата, стига да не се забавим прекалено много.
Вълт наблюдаваше как Беско започна да се пита колко безопасна беше собствената му роля. Чуди се колкото искаш, Илай, няма и да разбереш откъде ти е дошло. Той върна вниманието си към Ленгстрит и забеляза, че магът започва да се забавя. При летене гносисът изстискваше страшно много енергия, а и с опитния им пилот през цялото време те се приближаваха все повече и повече. Вълт се усмихна вътрешно. Още малко.
Сърцето на Яриус Ленгстрит се сви, когато магът съзря как въздушният скиф се издига над планинския хребет зад него. Не можеше да си позволи да лети надалеч без да се лиши напълно от способността да се бие, когато го хванат. Подбра едно неравно дере, където теренът щеше да му е от полза и се подготви да се опълчи на врага. Разполагаше с по-малко от трийсет секунди. Хълмът бе покрит с туфи трева и множество скални блокове. С част от съзнанието си той проследяваше Мьорин: стражарят все още тичаше, когато десетата камбана зазвъня на километри оттук в града, но звукът ѝ се разнесе през редкия въздух на алпийските предпланини. Хвърли поглед надясно, където слънцето щеше да изгрее до един час.