Изкачи се на върха на възвишението, усети някакво раздвижване и запрати огнени пламъци по посоката му — нещо изквича и умря в съскането и пукота на лумналата влажна трева. Заек. По дяволите, какво прахосване — страшно съм глупав!
Откъм ръба на хребета заискри син огън, удари се в защитите му и се отдръпна. Той отвърна на удара към неясна фигура, пристъпваща към него, която изчезна при допира с огъня му. Поредната проклета илюзия — беше толкова трудно да ги различиш в този предутринен мрак. Мътните ме взели, хвърлям се върху сенките и капаните им!
Мьорин е ранен. Ленгстрит усети внезапната болка и сви юмруци в безпомощна ярост. Трябваше да остана с него. Усети как ритъмът на сърцето му се ускорява, а кръвта пулсира във вените му. Трябва да се върна при езерото — мамка му…
Той изтича обратно към мястото, откъдето бе дошъл, влетя зад една скала и се натресе право в Илай Беско.
Значи си бил ти, гъзолизец такъв!
Дебелият мъж изквича, бързо вдигайки защитите си в суматохата тъкмо навреме, за да отклони лъча енергия на Ленгстрит и двамата залитнаха, застанали на няма и няколко метра един от друг. Ленгстрит вдигна ръце, за да излее пламъците си в противника си, но Беско направи нещо напълно неочаквано: скочи върху генерала, а масивното му тяло се разби в защитите му и го запрати в една скала. Въздухът му се изби от дробовете, а главата изхрущя върху назъбения камък. Беско изрева нещо с маниакално изражение и Ленгстрит бе издърпан и отново захвърлен върху скалната маса. Зрението на генерала се замъгли, гърдите му сякаш щяха да избухнат и за миг той се олюля на ръба на мрака. Ненадейно обаче той изръмжа и от устата му изригнаха пламъци, сякаш беше някой дракон от шлесенските легенди.
Беско изпищя, а кожата му започна да се свлича от лицето, когато целият лумна като факла, но Ленгстрит нямаше милост. Генералът усещаше лепкавото мокро петно в задната част на главата си, а пулсиращата болка в гърдите му този път надделя. Той се свлече на земята, разкъсван в агония. Лявата му ръка стисна безсилно гърдите му…
Сърцето ми!, проплака той. Съзнанието му бе пренаситено, всичките му сетива се лутаха. Видя как Беско се стоварва по лице, а пламъците обгръщат тялото му и се опита да освободи ума си от агонизиращата болка в гърдите си. С двама по-малко…
Но и аз съм обречен…
Понечи да се изправи, но болката беше непоносима. Той се свлече отново — като риба на сухо устните му се бореха за въздух и той се да опита влее кислород в дробовете си с въздушен гносис, но усилието учести пулса му още повече и той отчаяно зарови нокти в пръстта. Получаваш сърдечен удар, глупак такъв. Стой мирен и мисли!
Усещаше как Вълт планира внимателно дребните си набези, преценява силите и оценява слабостите му.
<Ела ми само, Белоний!>
Врагът не отговори, но върху хълма се разля блед зеленикав облак. Пушек ли? Или отрова? Ленгстрит го отблъсна, а сърцето му заби по-силно и по-силно. Не, няма да я бъде тая…
Още от зеления дим се разливаше по хребета — бяха отровни пари. Добре обмислен и умен ход — много по-лесен за изпълнение, отколкото за контриране. Някъде в Норостийн Мьорин бе жестоко ранен и Ленгстрит усети болката му, сякаш раната бе прорязана в собствената му кожа. Но още по-лош беше разкъсващият тътен в собствените му гърди, изстъргване, което сякаш го разцепваше на две… Той се разтресе неконтролируемо, докато утринното небе притъмняваше; със сетни сили дълбоко в себе си, той се надяваше на един последен шанс.
Някъде високо на хребета, все по-близо отекваха стъпки от ботуши.
Един последен шанс…
Аларон зарита неистово с крака след Ким, задвижван от страха да остане сам назад. Момичето погледна през рамо, със съсредоточено и ожесточено изражение и се спусна към пресечката покрай поредните, потопени под водата, улици.
<Знаеш ли накъде отиваш?>
<Разбира се, че знам много добре накъде отивам — за разлика от теб аз слушах генерала, когато ни даваше насоки>, гласът ѝ прозвуча язвително в съзнанието му. <Като хлапе в непознати гори си, Аларон.>
Тя изрита с крака към мрака на дълбините.
<Какво ти става? Рамон сигурно умира там…>
<Чу добре какво каза генералът: не можехме да му помогнем повече от това. А сега ме интересува повече бъдещето на целия свят.>
Аларон вдигна поглед нагоре разтревожено: за кратко в трептящата сребриста повърхност се отрази силует.
<Ким… има някого във водата.>
<Rukka… стига, вече почти сме там… Мисля, че това е мястото.>