<Бастидо, достатъчно> заповяда тя на тренировъчната си машина и тя отново застина на място, като че ли подсмихвайки се самодоволно.
Нищичко не бе останало вече на Елена. Можеше само да пълзи. И тя запълзя.
Завлачи се по пода първо към Лоренцо, макар и да знаеше, че вече е прекалено късно. Устата му се отвори и от нея изпълзя черен скарабей с големината на юмрук, като бързо се измъкна и скри в сенките. Сордел отново беше избягал.
Убих Лори… мамка му!
<Сейра!>
Никой не се появи.
Трябва да потърся помощ или ще умра. Тя изстена и продължи да се гърчи по пода, докато достигна началото на спираловидните стълби. Краката ѝ все още бяха безсилни да се изправят. Тя започна да пълзи надолу с главата напред, а съзнанието ѝ се размъти, едва смогващо да задържи духа и тялото ѝ в едно.
<Сейра!>
С всеки миг рискуваше раните ѝ отново да се разтворят. Глезенът я болеше адски много, лопатките ѝ стържеха в агония, а гърлото ѝ пламтеше, въпреки усилията ѝ да го заздрави. Продължаваше да кашля кръв и да не може да си поеме чиста глътка въздух, но не се спря, гърчейки се през хаос от болка, губейки съзнание — неразумна, но и немъртва.
Някак успя да достигне до площадката на първия етаж и да избута вратата.
<Сейра! Има ли някого?>
Вратата се отвори и някой се наведе над нея. Позна, че е Сейра само по уханието ѝ.
— О, Елла — въздъхна тя, — не трябваше да си жива — лицето ѝ бе объркано, но тонът ѝ остана уравновесен. — Съжалявам, но ти трябваше да си кракът, който лисицата си прегризва сама, за да се освободи от капана. Наистина съжалявам. Направих сделка. Размених твоя живот за нашите с Тими.
Елена се отпусна и светът се изплъзна от сетивата ѝ.
Разбуди се върху легло с ленена драперия, полугола, завита с чаршаф и превързана с бинтове. Шията ѝ бе увита с парче плат, както и рамото, и глезена ѝ. Ръцете и краката ѝ бяха затегнати с вериги. Водеше битка да си поеме дъх и война срещу болката, смазана под огромната тежест на падението. Опита се да достигне нещо мислено чрез гносиса си, но съзнанието ѝ остана празно. Сложили са ми оковаваща руна.
Вратата се отвори. Не ѝ трябваше да поглежда, за да разбере кой влиза.
— Здравей, Елена — поздрави Гървон Гейл и седна на леглото. — Заклевам се, по-трудна си за заличаване дори от хлебарките.
Той издърпа чаршафа. Тя се сви от болка, но веригите я държаха неподвижно. Бившият ѝ любовник прокара студен поглед по тялото ѝ и се спря на очите ѝ.
— Замислих се, дали все още ще те желая въпреки всичко случило се. Но не чувствам абсолютно нищо.
Тя обгради със стени съзнанието си, макар и оковаващата руна да я оставяше с малък шанс за защита, но Гейл не я нападна с гносис, а с думи.
— Никога не си имала и най-нищожния шанс, Елена. Всички избори са в ръцете на нападателя. Защитникът може само да реагира. Младото ти протеже бързо го осъзна — той се усмихна едва доловимо. — Благодаря ти, че ме отърва от Таргон, макар че императорът няма да е много доволен.
— Дано те накълца на парчета заради това — изсъска тя с пресипнал глас и сама се стресна от отвратителния му отзвук.
— Не се опитвай да говориш, Елена — предупреди я Гейл. — Раната на гърлото ти е все още отворена.
Тя изкашля кръв и я изплю към него, но не го уцели за няколко сантиметра.
Гейл я погали по челото замислено.
— Добре си обучила малката си принцеса, Елла. Когато настъпи моментът на истината, тя знаеше как да съкрати загубите си. Колко иронично само, а? Онази, която я научи как да бъде разумна и егоистична, сама се превърна в изкупителната ѝ жертва.
— Върви по дяволите, Гървон — скръцна със зъби тя.
— Докато Мара те разиграваше да я преследваш в сенките на каналите, аз обработвах принцесата, отравях съзнанието ѝ с мисли против теб и Ди Кестрия. А когато ти така услужливо започна да се чукаш с Лоренцо, ѝ даде последното доказателство, което ѝ трябваше — оттогава и двамата бяхте обречени. Тя сама изпрати Лоренцо в капана, който му бяхме устроили по пътя обратно от крепостта. Причаках го да се появи.
Тя потръпна при спомена за Лоренцо. Той ме обичаше и това го уби. Видях, че Сейра се променя… трябваше да се досетя…
— О, не се обвинявай така жестоко, Елена — отбеляза с присмех Гейл. — Справи се великолепно, ако разбиването на всичките ми планове може да е критерий за великолепие. Но не можа да устоиш. Изкара голям късмет като заключи Койн, без да осъзнаваш коя е, но това само ти спечели малко време — Гейл замлъкна и се усмихна леко, когато огромен черен скарабей изпълзя от джоба му. — Рът също те поздравява.