Скарабеят пропълзя по ръката му и падна на корема ѝ.
Пристъп на отчаян ужас обзе Елена.
— Разкарай го от мен!
Гейл се усмихна, докато скарабеят пълзеше по тялото ѝ, а краката му стържеха остро по кожата ѝ. Тя се сгърчи в опит да го махне от себе си, но веригите не ѝ позволяваха да помръдне.
— Моля те, Гървон! — започна да го умолява тя, с истински ужас в очите.
Бръмбарът се спря върху лявата ѝ гърда и закачи зърното ѝ с щипците си. Тя изкрещя:
— Моля те, Гървон!
— Елена, истината е, че в момента съм изключително затруднен от недостига на работна ръка, а има прекалено много за вършене, за да изпълним запланувания си удар.
Тя разтърси безмълвно глава, а скарабеят се покачи на ключицата ѝ.
— Не се бъркай, Елена, аз и ти сега сме смъртни врагове. Ти ме предаде и аз никога няма да ти го простя. Но аз съм практичен човек и бих могъл да понеса дори да те виждам отново на крака, стига да си под мой контрол — лицето му придоби суров вид. — Искаше ми се да те убия, но Джавон има нужда да вижда героичния защитник на кралицата си жив и здрав до нея — това би им дало сигурност, когато Сейра започне да води преговори с Горгио, за да си издейства мир с тях — той вдигна ръка и скарабеят на Рът Сордел пропълзя по опакото на дланта му. — А и, разбира се, на Рът му трябва ново тяло.
Тя сключи здраво челюсти.
<Не!>
Той стисна брадичката и носа ѝ и с отработено движение разтвори устата ѝ. Скарабеят се плъзна по ръката му и спря на бузата ѝ.
— Разбира се, Рът би предпочел някое мъжко тяло, но окаяните няма как да подбират, нали? Ако иска да се сдобие с тяло, способно да управлява гносиса, ще трябва да е доволен на твоето.
<Моля те, Гървон, недей!>
Погледът на Гървон стана суров.
— Знаеш ли, Елена, ако не се беше чукала с онзи Ди Кестрия, не само че Сейра щеше да ти остане вярна приятелка, но и аз щях да изпитам някакво съжаление към теб сега. Но вече не чувствам абсолютно нищичко. Сбогом, Елена, завинаги.
Некромантският скарабей на Сордел изви глава да надникне в дясното око на Елена, размаха антенките си и защрака трескаво с долната си челюст. След това се завъртя и пропълзя в устата ѝ.
Последва остра болка и отвратително усещане на ровичкане в небцето ѝ.
А след това абсолютно нищо.
39.
Планини по зазоряване
Яриус Ленгстрит
Яриус Ленгстрит е аргъндиец, грубоват и войник по професия, който на стари години се озовава начело на норосийски легион. За две години по време на Бунта той се превръща в легенда за страната. Но след войната изчезва и никой повече не го вижда. Когато през годините на Бунта го попитали защо един аргъндиец се бие за Норос, той отвърнал: „Няма друго място, което да обичам толкова много. Ако планините на Норос са последното нещо, което зърна, ще умра спокойно.“
Аларон не изгуби време в колебание — пое дълбоко дъх и зарита към повърхността, стиснал здраво металния цилиндър в ръка. С другата си ръка захвърли меча си, за да се издигне по-бързо. Съзря Ким да се върти неистово под него в търсене на мишена. Не е достатъчно тренирана, помисли си той, но тогава усети първата атака на Кол — той развали заклинанието на Ким за дишане под вода, а Аларон все още се намираше на петнадесетина метра от повърхността. Сега следващото му вдишване трябваше да е навън или щеше да се удави.
Той зарита все по-силно в сляпа паника, а в защитите му се разби син огнен лъч и изгори левия му крак. Ако беше изпищял, щеше да изпусне последния си въздух и да умре, но не го направи — явно всички удари, които се бяха изсипвали върху него по време на тренировките в колежа, го бяха калили срещу болката. Трепна в агония, но продължи да рита напред. Отдолу заискряха още светлинни лъчи, но нито един не беше насочен към него. Вече почти можеше да докосне сребристата повърхност…
… и ето той я разцепи с тялото си, вдишвайки ледения въздух на дълбоки глътки. Пред него изникна тъмна фигура: беше статуята на краля на Норос, която Светът бе наредил да издигнат в средата на водния резервоар. Аларон зашляпа към нея, но поредният огнен гносис лъч изпод него го удари право в корема. Той изпищя и едва не изпусна цилиндъра.
Защитите, как ги забравих! Той призова въздушния си гносис и се издигна непохватно от водата в полет, който го запрати към статуята на Крал Файлиъс III. Повдигна се на колене. Водите около него останаха заплашително неподвижни, но от бреговете на около стотина метра по-надалеч се разнесоха викове. Аларон се молеше Мьорин да побеждава в битката, когато на десетина метра от него във водата се чу „цоп!“ и всяка мисъл за случващото се на брега изчезна от съзнанието му.